Аз поех топката.
— После нещата са нагласени така, че Мартин да изглежда замесен в шпионаж — петдесетте хиляди долара в сметката му, предполагаемото признание пред Констанс и предсмъртната бележка.
— После и той е убит — каза Максорли.
— Предполагаемо самоубийство, също като смъртта на Соня.
Продължихме мълчаливо да крачим, оглеждайки мислено проблема от всички страни. Често ни задминаваха тичащи жени и Максорли явно се забавляваше. Накрая той каза:
— Остава си все тъй заплетено.
— Прав си. Не разполагаме с приложението и не знаем къде да търсим нова следа.
— В моя отдел имаше един детектив, всички го смятаха за най-добрия. Не беше от приказливите, но кажеше ли нещо, слушахме го внимателно. Помня една негова приказка: „Ако си закъсал за отговор, значи не задаваш правилния въпрос.“
— Умно.
— Ето ти нов въпрос: какво толкова особено има в сметката на бащата на Соня? Какво е толкова страшно, че убива хора от петдесет години насам?
— Представа си нямам. Дали е имало различни сметки? Или различни начини на откриване? Дали хората като бащата на Соня не са сключвали някакви специални споразумения?
През дърветата видяхме двама загорели рибари, голи до кръста, седнали в лодка край отсрещния бряг. Максорли хвърли поглед към тях и каза:
— Няма по-добро нещо от съвета на местен рибар.
— Това намек ли беше?
— Грийн е познавал терена далеч по-добре от нас, знаел е обстоятелствата около случая.
— Да, несъмнено е знаел много. Бил е доброволен сътрудник в Музея на Холокоста.
— А там още не сме ходили.
Замислих се.
— Знаеш ли, те сигурно имат данни за Соня Денеш. Поне това, че е била в концлагер, а може би и нещо повече.
— Струва си да проверим.
— Имам кой да ни уреди среща с хората там.
Максорли се усмихна широко.
— А него откога го познаваш?
— Още от Белия дом.
— Добре, защото, ако усетят, че пак работим по случая, здравата ще си изпатим.
— Е, вече имаме работа. Готов ли си да се връщаме?
— Чакай, идва още една.
Продължихме напред, докато жената мина край нас.
— Не беше със спортен сутиен — констатира Максорли.
— Да.
Той се усмихна подир нея.
— Знаеш ли, промяната невинаги е за добро.
— Да — казах аз и се вгледах в него. — Има неща, които не би трябвало да си отиват.
21
На другата сутрин бяхме в кабинета на Пол Копелман, завеждащ личен състав в Мемориалния музей на Холокоста. Тъй като не знаеше с каква цел идвам, но бе слушал доста за мен, благоразумният Копелман си беше осигурил и свидетел — директора на музейните програми Арън Надлър.
— Аз ъъъ четох вестника тази сутрин — каза Копелман и се озърна към Надлър.
— В такъв случай знаете, че не съм заподозрян в убийство.
— Аз… да, знам. Не разбирам обаче… за какво е всичко това.
— Двамата с мистър Максорли бяхме при Естър Мюлер малко преди да бъде убита. Водим разследване.
— Вие разследвахте случая на Мартин, преди да напуснете Министерството на правосъдието.
— Правилно. Затова сме тук.
— Но вие вече не сте в министерството.
Приведох се напред и сниших глас.
— Знам, че разбирате с колко деликатни въпроси си имаме работа. Мога да ви кажа, че вчера се срещнах с министъра на правосъдието и неговия екип и той ми даде инструкции, които нямам право да обсъждам в момента.
Копелман се размърда на стола.
— Мислех, че разследването е приключило.
— Познавахте ли Мартин?
— Разбира се, и двамата го познавахме. Мартин работеше тук от години.
— Вярвате ли на слуховете за него?
— Да вярвам? Във вестниците пишеше, че оставил бележка с признание за шпионаж. А вие… какво казвате?
— Затворете вратата — наредих аз.
Веждите на Копелман подскочиха от изненада. Той погледна Надлър, който бързо затвори вратата и се върна на място. Двамата приковаха погледи в мен и аз продължих:
— Това, което ще споделя, е строго поверително.
— Разбирам — изрекоха те в един глас.
— Под „поверително“ имам предвид, че ще ви доверя информация, която, ако излезе навън, може да провали усилията ни да възстановим репутацията на Мартин. Не бива да казвате никому. — Двамата тържествено кимнаха. — Дори на съпругите си — добавих аз.
— Особено на моята — вметна Копелман.
— Аз не съм женен — каза Надлър. Погледнах го. — Но си имам приятелка — добави с надежда той.
— По причини, в които сега няма да се задълбочавам, познанията на Мартин за Холокоста може да са изиграли важна роля в станалото. — Двамата ме гледаха като хипнотизирани. — Искам да споделя с вас едно име. Трябва да разберем всичко, което знаете за тази личност.