— Сега съм дошъл да те защитя.
— Късно е.
— Не е. Ако разплетем случая, всичко е в наши ръце. Ще променим положението.
Веждите й подскочиха.
— Да разплетем случая, само това ли? — Тя метна хавлията на рамо. — Сбогом, Филип.
Обърна ми гръб, но аз я хванах за ръката.
— Скрих нещо от теб.
— Тоест?
— Знаем повече, отколкото ти казах онази вечер. Можем да разплетем случая.
Поемах голям риск, но бях отчаян.
Блеър пристъпи към мен; деляха ни сантиметри.
— Излъгал си ме — каза през зъби тя.
— Да.
— Защо?
— Защото щеше да кажеш на директора. Тревожех се какво може да стане.
— Със случая, не с мен. Случаят е бил по-важен.
— Максорли ми зададе същия въпрос — кое е по-важно.
— И ти какво отговори?
— Нищо не отговорих, защото не знаех. — Тя ме гледаше втренчено. Поех си дълбоко дъх и казах: — Вече знам.
Тя сведе очи към ръката, с която я държах, но не се дръпна.
— Какво искаш?
— Да те поканя на обяд.
— Рано е.
— Първо ще поговорим. Всичко ще ти обясня.
Изведнъж почувствах с пълна сила ръката й в своята.
Мозъкът ми прие усещането, хареса го и накара пръстите да се свият още малко. Мина секунда. Когато Блеър вдигна глава, предизвикателството в очите й бе отстъпило място на нещо друго.
— Да се преоблека ли, или да дойда така?
— Ела така.
Докато тя вървеше към съблекалнята, ненадейно осъзнах нещо — дори по бански татуировката й не се виждаше.
Както се бяхме уговорили, Максорли чакаше пред Музея на Холокоста. Като ни видя да идваме, той се усмихна.
— Доведох подкрепление — казах аз. — Осведомена е и няма търпение да започне.
— Надявам се, че не е имало извиване на ръце — обърна се той към Блеър.
— Малко ми стисна ръката, но нищо повече.
— Нещо ново? — попитах аз.
Максорли поклати глава.
— Не, но може и да се появи. Имах кратък разговор с един младеж, който идва тук като един вид „външен консултант“. Смятат го за голям специалист по Холокоста в Унгария и каза, че е разговарял с Грийн, преди да изчезне. Не успяхме да продължим, защото трябваше да развежда из музея някаква видна особа, но след петнайсет минути ще ме чака в кабинета си.
— С колко души си разговарял днес? — попита Блеър.
— Двайсет, може би двайсет и пет. Всички смятат Грийн за златно момче, но никой не беше чувал името Соня Денеш.
Саймън Хирш изглеждаше прекалено млад, за да е специалист по каквото и да било — според мен едва ли имаше повече от шестнайсет години, — но на стената зад него висеше диплом за защитен докторат в Чикагския университет. Беше слаб, с къдрава черна коса и леко набола брада, която сякаш подчертаваше тъмните му очи. Стори ми се симпатичен и жизнен — може би тукашен събрат на Мартин Грийн. Максорли ни представи като сътрудници на ФБР и Министерството на правосъдието. За потвърждение показах служебната си карта; Блеър се справи с една усмивка.
— Все още ли разследвате какво е станало с Мартин? — попита Хирш.
— Да — отговори Максорли. — Вчера разговаряхме с Пол Копелман и Арън Надлър, а сега разпитваме всички сътрудници, които са го познавали.
— Е, ще ви кажа каквото знам.
— Доколкото разбрах, с Мартин сте разговаряли малко преди да изчезне.
— Да, той пишеше докторска дисертация и се интересуваше от унгарския епизод на Холокоста.
— Споменавал ли е името Соня Денеш?
Хирш се замисли.
— Не, не си спомням да е говорил за нея.
— А вие чували ли сте това име преди?
Той се навъси.
— Соня… Денеш… Не, коя е била тя?
— Концлагеристка от Аушвиц.
— Свързана ли е с нещо особено, което би трябвало да знам?
— Не знаем точно. Сигурен ли сте, че Мартин не я е споменавал?
— Абсолютно, защото си спомням разговора много добре. Разговаряхме за Дневника на Ева.
— Какво е това?
— Важно свидетелство, излязло на бял свят преди около трийсет години — разказ от първо лице за събитията в Будапеща от март до ноември 1944 година. Дневникът е писан от млада жена, вероятно девойка, известна само с името Ева. Както навярно се досещате, историята е трагична.
Максорли се озърна към Блеър и мен, после каза:
— Бихме желали да ни разкажете.
— Знаете ли изобщо какво се е случило?
— Арън и Пол ни го описаха вчера. Било е ужасно.
— Дълго време унгарските евреи се надявали да доживеят края на войната, но след това ги обзел страх. В деня, след като нацистите пресекли границата, още преди да започнат хайките, в семейството на Ева се появил представител на швейцарска банка. Той предсказал — напълно правилно, — че нацистите ще заграбят еврейските имоти и който не си осигури свободата, ще бъде изоставен на произвола на съдбата. Всички знаели какво може да означава това.