— Смърт.
— Сигурна смърт. Банкерът им предложил изход.
— Как?
— Най-общо казано, чрез подкуп — обясни Хирш. — Преди войната, когато принуждавали евреите насила да емигрират, нацистите им наложили „данък бягство“ за напускане на Германия и Австрия. Обирали ги безогледно, като им оставяли само пари за път. Но в окупирана Унгария вече действала съвсем друга политика. В ход било окончателното решение, което означавало смърт за всички заловени евреи, но унгарските чиновници и дори самите нацисти често се оказвали податливи на подкуп. По онова време никой не хранел илюзии за крайния изход на войната и всеки гледал да използва момента. Банкерът казал на бащата на Ева, че действа от името на нацистки офицери, които били готови да разрешат на най-видните семейства да напуснат Унгария с всичко ценно, което притежават, срещу известно заплащане. Имайте предвид, че за това споразумение ни разказва една млада жена без никакъв делови опит. Изглежда обаче, че бащата на Ева се съгласил да прехвърли семейния капитал в специална сметка, контролирана от банкера, който на свой ред щял да уреди прехвърляне в швейцарска банка.
— Възможно ли е било? — попитах аз.
— Да се измъкнат пари от страната било извънредно трудно за частни граждани, особено за евреи, но една швейцарска банка с официална благословия можела да се справи. Доколкото можем да разберем, банкерът е трябвало да осигури плащането на подкупите за безопасно напускане, а каквото останело, щяло да бъде внесено на името на семейството. През онези дни поименните сметки се употребявали доста често от евреите за така наречения „бежански капитал“.
Имах чувството, че ледени пръсти мачкат стомаха ми като гъба.
— И те сключили сделката.
— Да, нямало нито време, нито други възможности, тъй че трябвало да приемат. Попълнили документите и парите били прехвърлени.
— Какво е станало след това? — попита Максорли.
— Точно както предсказал банкерът, няколко дни по-късно банковите сметки били замразени и всички еврейски предприятия станали собственост на арийското управление. В провинцията започнало масово излавяне и депортиране на евреите. Дневникът описва събитията в Будапеща до началото на ноември. Близките на Ева чакали, чакали, но банкерът така и не се появил. Всичките им усилия да го открият останали безуспешни и, разбира се, нямали ни най-малка представа кои чиновници са замесени.
— А документите?
— Дори да са били законни, бащата на Ева просто не е бил в състояние да се оплаква.
— Какво станало със семейството?
— В края на октомври бащата и братът на Ева били отведени и повече никой не ги видял. Най-вероятно са ги използвали за робски труд при изграждането на укрепления. Последните записки в дневника носят дата втори ноември, което означава, че Ева и останалите й близки са арестувани по това време.
— Значи най-вероятно са попаднали в Аушвиц.
— Твърде възможно — каза Хирш. — Може да са загинали там или по пътя към границата.
— Значи нито едно от техните имена не се появява сред регистрираните концлагеристи?
— Няма начин да разберем. В дневника не се споменава нито едно име, освен това на Ева, което при дадените обстоятелства може да е съвсем целенасочено. Но чрез елиминиране изследователите установили, че самата Ева не е регистрирана в Аушвиц. Ако е стигнала дотам, значи са я пратили незабавно в газовата камера.
Напуснахме музея в потиснато настроение. Унесени в мисли, прекосихме площад Раул Валенберг и малко по-нататък седнахме на една пейка. Най-сетне Блеър попита:
— И какво ще правим сега?
— Трябва да пийна нещо — каза Максорли. — Само две калки уиски. И евентуално да похапна. После можем да проведем съвещание.
— Идеята ми се струва добра — казах аз.
— Къде сте отседнали? — попита Блеър.
— В „Холидей Ин“ в Бетесда.
— Аз живея в Арлингтън. Трудно ще работим в екип на такова разстояние.
— Живее ли ти се на мотел?
— Хммм. Цели двама мъже и мотел. — Тя намигна на Максорли. — Изкушавам се, но има и по-добър вариант. Защо да не се настаните при мен? Така ще е по-удобно и много по-евтино.
— Няма ли да ти пречим? — попита Максорли.
— Имам две празни спални. Вървете да си съберете багажа, а аз грабвам такси и отивам да сготвя нещо за вечеря.
Максорли се озърна към мен за одобрение.
— От седмици не съм ял готвено — заявих аз. — Страхотна идея.
Петнайсет минути по-късно пътувахме с колата към Бетесда.
— Дневникът на Ева… — тихо прошепна Максорли и поклати глава.