— От мен маслото — усмихна се той. — Вие двамата поддържайте огъня.
— Разкажи ми за Констанс.
Въпросът дойде изневиделица. Тъкмо наливах вино от втората бутилка — задача, изискваща значителна съсредоточеност. Известно време въпросът вися във въздуха. Блеър се извъртя и преметна крака през подлакътника на стола. Чехлите й паднаха на пода един по един, но погледът й оставаше прикован в мен. Чакаше.
— Мислех, че няма да говорим по служба — казах аз.
— Не е по служба.
— Какво тогава?
— Любопитна съм.
— За нея.
— За нея… и какво точно е станало. Прекалявам ли?
— Няма нищо.
— Можем да сменим темата.
— Тя беше различна.
— Различна?
— Докато бяхме женени. Тогава беше различна.
— Ако не ти се говори…
— Винаги е била умна, надарена с интуиция и остър политически инстинкт. Беше страхотна в преговорите — безцеремонна и с хапливо чувство за хумор. Набързо претупваше празните приказки, взимаше каквото й трябва за нейния сенатор и оставяше в замяна нещичко за другата страна. А думата й на две не ставаше. Там, горе, това е много важно. Само за няколко години си създаде чудесна репутация. Хората свикнаха да я търсят — за отговори, мнения или съвет. Естествено, всеки искаше да я вкара в леглото си, но тя можеше да постигне каквото иска и без подобни игрички.
— Изглежда, че е била изключителна жена.
— Такава беше. Когато се оженихме, всички единодушно решиха, че на Капитолия няма по-голям късметлия от мен.
— Какъв пост заемаше тогава?
— Бях съветник на опозицията във Финансовата комисия.
— Еванс ми каза, че ако бяхте спечелили следващите избори, сега щеше да си главен юрист в Белия дом или съветник на президента.
— Такива ни бяха плановете. Отидох в Капитолия да събера опит и връзки. Всичко вървеше чудесно, докато не дойде онова съдебно разследване.
— Знаел си какво е да бъдеш свидетел. Сигурно не ти е било лесно да вземеш решение.
— Нищо подобно. От самото начало решихме, че няма да се измъквам по добрия стар начин.
— Какъв беше той?
— Във Вашингтон има три вълшебни думички: „не си спомням“. Решихме да кажа истината. Констанс беше също тъй непреклонна… Изненадах ли те?
— Да — призна тя.
— След това попаднахме в изолация. Не ме уволниха, но там нещата се вършат по друг начин. По-изтънчено. Отначало забелязваш, че никой не те гледа в очите, и разговорите сякаш прекъсват, щом влезеш в стаята. Скоро осъзнаваш, че ако чуеш нещо, то вече е станало. После идва почивният ден и осъзнаваш, че нямаш какво да правиш, както и през миналия, и следващия. Ако ти е останала малко гордост, пишеш молба за напускане и обявяват, че си тръгнал да търсиш „нови възможности“.
— А Констанс?
— Няма как да поканиш на гости или на вечеря жена без съпруга й. Хората си мълчаха пред нея, защото допускаха, че всичко ще стигне до мен. Съдбата ни беше предрешена. И двамата бяхме бити карти, но мисля, че тя се ядосваше повече заради мен, отколкото заради себе си.
Блеър сведе очи към чашата си и завъртя виното в нея.
— Не си го представях така.
— Сигурно. Никой от тези, които познават само днешната Констанс, не може да си представи защо я обичах.
— Бих искала да чуя останалото.
Останалото. Най-трудното.
— По някое време изглеждаше, че ще трябва да напуснем Вашингтон, защото вече нямаше работа за мен, но изневиделица ми позвъни Еванс. Когато дойдох във Вашингтон, най-напред постъпих при него, докато още работеше в Министерството на правосъдието. Сега ми намери място в отдел „Обжалване“. Това показва що за човек е, нали? Откакто го направи, влезе в черния списък на министъра на правосъдието. Така или иначе, приех мястото и почнах да пиша справки.
— Какво стана с Констанс?
— По това време Бейби беше на три години. Констанс живееше с тревогите на всяка работеща майка и когато напусна Капитолия, радостта да е с Бейби по цял ден сякаш я възнагради за изгубеното. Но последиците почнаха да си казват думата. Макар че орязахме разходите докрай, не успяхме да задържим къщата. Беше жесток психологически удар. От великолепен светски живот изведнъж изпаднахме в пълен вакуум — и навярно така беше по-добре, защото не можехме да си позволим да ходим по заведения. Закуска, обед и вечеря в апартамента. На практика в целия свят бяхме останали само трима… После Бейби се разболя.
— Можеш да спреш дотук — тихо каза Блеър.
Но виното сякаш ми бе дало сили да продължа.
— Имахме чувството, че ни наказват. Констанс непрекъснато беше на успокоителни и скоро почна да пие вечер, просто за да заспи. Никога не е била религиозна, но взе всяка сутрин да идва на църква с мен и да се моли. Понякога се прибирах от работа и откривах, че пак е на църква. Отначало си мислех, че е за добро, но без вяра и без религиозно възпитание в детството… тя… обезумя. Просто се побърка. Наби си в главата, че Господ е стоварил своя гняв над семейството ни, също както някога над Египет. Загубихме работа, дом, приятели и накрая дъщеря си — „нашата първа рожбичка“, казваше тя. Обвиняваше всички, но най-вече мен. След като Бейби умря, между нас всичко свърши. След година тя беше с Уорън, а аз за пръв път постъпих в болница… Горе-долу това е.