— Толкова съжалявам — прошепна Блеър.
— Нищо, исках да ти го разкажа.
— Когато ни запознаха, бях ужасна… нямах представа. Чувствам се толкова глупава.
Аз разтърках лице и открих по очите си влага.
— Има ли още вино?
Блеър придърпа стола си и ме прегърна с една ръка, докато наливаше.
— Филип…
— Какво?
— Ако стигнем до края… Констанс…
— Да… Питаш дали ще мога да го направя.
— Аз… не. — Тя отпусна брадичка на рамото ми. — Сигурна съм, че ще можеш.
Е, поне един от двама ни беше сигурен.
23
Събудих се след десет, а докато мина през душа и стигна до кухнята, вече беше десет и половина. През прозореца зърнах Максорли да чете вестник в задния двор.
— Тя стана ли вече? — попитах го аз.
Той се изкиска.
— Рано-рано. Отиде да плува, после до магазина. — Поклати глава и добави. — Страхотно момиче.
— Знам. Тренира, спортува, стреля по хората. Снощи ме напи до несвяст.
— Е, да не ви засягам, но би могло да те сполети и по-лошо, Филип.
— Между другото, как изглеждаше тя тази сутрин?
Максорли се усмихна на глупавия въпрос.
— Кафето е готово — каза той. — Тя каза, че ще остави аспирин на масата.
Бяхме седнали в кухнята, когато Блеър влезе с две торби покупки. Беше с джинси и черна блуза без ръкави, а влажната й коса бе сресана право назад.
— Здрасти — каза тя. — Добре ли спа?
— Станах в пет, пробягах петнайсет километра, вдигах щанги. А ти?
Тя извади лист от чантата си и го сложи на масата.
— Ето: последните думи на Мартин Грийн.
Харолд навярно бе решил, че върху лист от хотела писмото ще е по-изискано. Всъщност емблемата беше твърде нескопосано отпечатана, с картинка на дървена хижа. Двамата с Максорли се приведохме и зачетохме.
До моите близки и приятели
Простете ми, не заради постъпките, а за болката, която ви причиних. Живеех със страх от последиците, но в тези последни мигове изпитвам покой, като знам, че съм бил верен на принципите, които получих от вас и от Бога. Дойдох в столицата с вяра, че бих могъл да окажа, макар и малко влияние върху решенията и действията на хората, способни от своя висок пост да облекчат страданията на милиони в нашата страна и по цял свят. Каквото и да съм постигнал, ще бъда осъден, задето поех нещата в свои ръце, но всеки от нас е длъжен да стори каквото може, защото аз видях истината с очите си. Твоите князе са законопрестъпници и съучастници на крадци; те всички обичат подаръци и ламтят за награда; не закрилят сирак, и тъжба на вдовица не стига до тях.
Бог да благослови всички ви
— Интересно, нали? — каза Блеър. — Анализирахме го с помощта на експерти.
— Цитатът не ми е познат — казах аз. — Откъде е?
— Исая, Първа глава, стих двайсет и три.
— Исая! — възкликна Максорли. — Народ против народ няма да вдигне нож, нито ще се учат вече на война.
— Впечатлена съм — каза Блеър.
— Е, това често ни го повтаряха през четирийсет и пета.
— Как ви се струва писмото? — попита тя.
— Май не си е падал много по конгресмените — отговори Максорли.
Блеър кимна.
— И като че потвърждава вашата теория. Мартин може би намеква за Банковата комисия. Князът може да е Уорън, син на цар Едуард, а крадците — швейцарски банкери, заграбили сметките на жертвите от Холокоста.
— Може би — казах аз.
— Не изглеждаш много доволен. Та това потвърждава теорията ти.
— Да, но не ни помага да разберем какво е имало в плика. Джулия каза, че когато се опитали да изкопчат истината от Мартин, той само цитирал Библията. Надявах се в отговора му да има нещо, което не са разбрали.
— Може да е от други религиозни писания — каза Максорли. — Знам ли, да речем, от Божията молитва.
— Пророците — казах аз.
— Какво общо имат пророците?
— Исая е един от тях.
— И нашият експерт по Библията го каза — отвърна Блеър. — Какво от това?
— Трябва да тръгваме.
— Накъде?
— Да се срещнем с един равин.
Когато пристигнахме, равин Адлър не беше в кабинета си, но секретарят му го потърси по телефона и той пристигна след трийсет минути. Представих му Блеър и Максорли.