— Видях снимката ви във вестника — каза равинът. — Не знам какво да си мисля.
— Това е дълга история — отговорих аз — и има връзка със съдбата на Мартин.
Изведнъж Адлър се разгневи.
— Не вярвам! — възкликна той. — Мартин не беше шпионин! Той обичаше тази страна. Обичаше всички!
— Дошли сме да открием истината, равин Адлър. Вие можете да ни помогнете.
— Готов съм!
— Казахте, че Мартин е заел от вас няколко книги за пророците.
— Да, нали ви казах, пишеше нещо.
— Имаше ли между тях книга за Исая?
— Естествено.
— Може ли да я видим?
Равинът пристъпи към библиотечната лавица и плъзна пръст по книгите.
— Тук някъде беше — промърмори той, после изрева: — МЕРИЛИН!
Отнякъде долетя отговор със същата мощ:
— КАКВО?
— НЕ МОГА ДА НАМЕРЯ ЕДНА КНИГА!
Влачейки златистите си чехли по линолеума, откъм приемната се зададе едра жена с перлена огърлица.
— Търси ли я? — попита тя с нескрито раздразнение в гласа.
— Навсякъде! — възкликна равинът и размаха ръце. Книгата за Исая.
Мерилин мина край него, отправи се към отсрещната стена, грабна една книга от лавицата и му я връчи. После излезе, мърморейки нещо неясно.
— Всичко размества — оплака се равинът. Погледна заглавието и вдигна високо книгата. — Исая.
— Първа глава, стих двайсет и три — казах аз.
— А! — възкликна той. — Алчните князе. — Прелисти страниците, после спря и се навъси. — Какво е това? Кой го е сложил тук? Мартин ли?
Подаде ми фотография около десет на шестнайсет сантиметра, която бе прикрепена между страниците с парченце лепенка. Блеър и Максорли пристъпиха да погледнат. Видяхме солиден мъж с гъста брада и мустаци, двуреден костюм и мека шапка като тази на Максорли. Не гледаше в обектива — личеше си, че снимката е направена тайно. Обърнах я. На гърба беше изписано с молив: „17.02.1955“.
— Кой е този? — попита равинът.
Блеър и Максорли поклатиха глави.
— Ще трябва да проучим въпроса — казах аз.
— Защо тази снимка е в моята книга? Какво общо има с онова, което се случи на Мартин?
— Равин Адлър, засега мога да ви кажа само, че това навярно е следа, но не знаем какво означава. Обещавам обаче, че ще разберем. А междувременно бих ви помолил да не споменавате никому.
— Гроб съм! — заяви той. — Кажете ми само едно: добро момче ли беше Мартин? Нали не е сторил зло?
Блеър прекрачи напред и го хвана под ръка.
— Ще ви издам една тайна, но между нас да си остане.
— Гроб съм! — повтори равинът.
— Мартин е бил много добро момче.
Потеглихме обратно към къщата на Блеър. Максорли се бе настанил до нея, аз седях отзад и се взирах в снимката.
— Какво мислиш? — попита през рамо той.
— Джо, тази снимка е правена от Естър Мюлер.
— Какво?
— Почеркът е същият като на снимката на Соня.
— Мили боже! — възкликна Максорли и поклати глава. — Значи това е криела Естър. Помагала е на Соня с нейния иск към банката.
— Нещата започват да си идват на място — каза Блеър. — Сега остава само да разберем кой е този от снимката.
— Вече знам кой е.
Тя рязко отби от шосето и удари спирачки; двамата завъртяха глави и се вторачиха в мен.
— Кой?
— Едуард Йънг.
— Какво, по дяволите… — прошепна Максорли.
— Да — казах аз. — Какво, по дяволите…
Бяхме в хола и Блеър разглеждаше снимката.
— Ако не знаех кой е, никога нямаше да се досетя. Според мен никой не би се досетил, но ти знаеше. Откъде?
— И аз това се питах — каза Максорли. — Щом разбереш кой е, почваш да долавяш приликата, но инак не е очевидна.
— И друг път съм виждал подобна снимка — казах аз.
— Къде?
— Там, където я е видял Мартин — в кабинета на Едуард Йънг.
— Откъде знаеш?
— Мартин е ходил в Двореца. Видях негова снимка с Уорън и Констанс, направена там. Няма начин да е пропуснал овалния кабинет. Всеки гост непременно го посещава, а по стените висят снимки на Едуард. — Аз посочих с пръст фотографията на масата. — На две-три от тях изглежда точно така.
— И тъй — каза Максорли, — Мартин вижда портрет на Едуард на стената, после го разпознава в снимката от архивите.
— Лично аз смятам, че Мартин е видял снимката още по време на Банковата комисия, но тогава не е можел да разпознае човека. Писмото и приложението просто са предизвикали любопитството му. Но две-три години по-късно е поканен на прием в Двореца и вижда подобна снимка в кабинета на Едуард. Може би се досеща веднага, или само има предчувствие, но поисква от Джени Кастелано списъка със старите досиета и отива да провери в архивите. Вече знае, че Едуард е човекът от старата снимка, затова я открадва.