— Трябваше да дойдеш следобед.
— Дойдох заради теб, Констанс.
— Да се сбогуваме ли?
Тя отново се зае с цветята.
— Не, дойдох да поговорим за Мартин.
Констанс продължаваше да дълбае.
— Мартин? — попита разсеяно тя.
— Време е да отговаряш за Мартин, Констанс.
Тя бавно извърна глава, докато погледите ни се срещнаха. Гласът й прозвуча съвършено спокойно.
— Нямам представа за какво говориш.
— Знам какво се е случило. Цялата история.
— Няма какво да знаеш. Мартин шпионираше, а сега е мъртъв и погребан.
— Да, погребан е. Ти напусна погребението след службата, но трябваше да отидеш на гробището. Трябваше да видиш лицето на майка му, докато хвърляше пръст върху сина си. Знаеш ли, че възрастта няма значение, когато погребваш собственото си дете? Тя изглеждаше съвсем като теб.
— Махай се! — извика тя.
— Той е в гроба, също като Бейби.
По лицето й се изписа свирепа ярост.
— Да не си посмял… Да… не… си… посмял.
— Трябва да отговаряш за Мартин.
— За никого не трябва да отговарям! Копеле! Ти направи всичко по силите си, за да провалиш шансовете ни за Белия дом!
Тя започна да събира градинарските инструменти. Станах от пейката и коленичих до нея.
— Мартин не беше сигурен какво да прави с откритието си, но вярваше на теб. И те потърси.
— Върви по дяволите!
— Показа ти снимката, нали? Каза ти какво може да означава. Каза ти какво смята да прави.
— Ти си луд. Изобщо не биваше да те пускат.
— След това се срещнахте в Ню Йорк. Той ти обясни за Наоми Сингър и какво се е случило със Соня Денеш. Беше ли докладвала вече на свекър си? По негова заповед ли действаше?
— Стига толкова! Тръгвам си. — Констанс понечи да стане, но аз я хванах за китката. — Пусни ме, Филип! — Тя сграбчи градинарска ножица от кошницата, отметна ръка и изръмжа: — Пусни ме или, кълна се, ще те убия!
— Тук? Пред Бейби?
Тя се вторачи в мен като вкаменена. Изтръгнах от ръката й ножицата и я тласнах към надгробната плоча.
— Кажи й как уби Мартин! Кажи й за онези жени, които умряха заради теб.
Тя напрегна сили да се изтръгне.
— Ти си луд! Пусни ме!
— Бейби те гледа, Констанс. Тя знае какво си направила.
Констанс затрепери; по лицето й бликнаха сълзи.
После изстена, залитна напред и притисна чело към мрамора. Наведох се заедно с нея и приближих устни до ухото й.
— Кажи й, Констанс — тихо изрекох аз. — Не можеш да лъжеш пред Бейби.
Тялото й се разтресе от ридания.
— Аз… аз не съм причинила… никому зло — изпъшка тя. — Не исках никой да пострада.
— Кажи й, Констанс. Ти отиде да разговаряш с Едуард.
— Детето ми — изхлипа тя.
— Кажи й.
— Тя си отиде, Филип, нашето дете си отиде…
— Знам.
— Пак ще я видим. Ти обеща, че пак ще я видим.
— Ще я видим пак, обещавам.
Тя притисна устни към плочата и зарида. Изчаках още малко, после прошепнах:
— Ти отиде да разговаряш с Едуард.
Тя задавено пое глътка въздух, после още една.
— Той ми каза, че е лъжа… заговор срещу Уорън.
— Кога?
— О, боже…
— Кога?
— След Ню Йорк.
— Тогава ли ти каза Мартин какво е открил? Когато се срещнахте в Ню Йорк?
— Говореше за някакво писмо и снимка на Едуард… и за дневника на едно момиче, за човек, който се представял за банкер и откраднал пари в Будапеща. Каза, че Едуард може да е човекът от дневника.
— Какво друго?
— Искаше истината, но не искаше Уорън да пострада. Попита ме дали Уорън не знае.
— Ти какво му каза?
— О, Филип…
— Какво му каза?
— Че никога не съм чувала такава история и че не вярвам. Той каза, че е измислил начин да провери.
— Продължавай.
— После той ме помоли да не казвам никому. Обеща, че ако Едуард се окаже човекът от дневника, аз ще кажа на Уорън.
— И после ти отиде при Едуард. — Тя хапеше устни; очите й бяха плътно затворени. — Кажи го! Отишла си при Едуард.
— Не можех да чакам! Ако беше лъжа, трябваше да я спра, преди да се разпространи. Той можеше да пусне слухове, които щяха да съсипят шансовете на Уорън.
— И ти разказа на Едуард за Мартин.
Тя изстена.
— Разказах му.
— Той какво каза?
— Ооох… Господ да ми прости!
— Какво каза той? Кажи ми!
— Разсмя се… О, Филип, той се разсмя! Каза, че всичко това е нелепо, че е някаква грешка или заговор срещу Уорън. Каза, че през цялата война бил във Франция и никога не бил стъпвал в Унгария. А после каза, че лично ще проучи въпроса.
— И ти му повярва?
Тя се обърна и ме погледна с разширени очи.
— Исках да му вярвам.
— Кажи ми какво стана в Ню Йорк.
— Мартин пак се обади. Искаше да разговаряме, но аз не желаех повече да го слушам… страхувах се от това, което можех да чуя. Казах, че съм сигурна, че Едуард няма нищо общо с Унгария. Той ме попита откъде знам. Отговорих, че знам, и толкова. Тогава той попита дали съм говорила с Едуард.