— Това доказва нечиста съвест — обади се Блеър.
— Да, помага донякъде — съгласих се аз, — но не забравяйте, че е отрекъл всичко. Казал, че е заговор срещу него и Уорън. Така ще твърди и защитата. Ако беше признал поне част от вината си, щеше да ни бъде по-лесно. А сега ни чака жесток двубой.
— Дали от Констанс ще излезе надежден свидетел? — попита Блеър.
— Ако се добере до процеса в добро психическо здраве? Кой знае… Тя не може да натопи Едуард, без да съсипе и Уорън. Днес се разкайваше, но времето и адвокатите на Едуард са способни на чудеса.
— Разполагаме със запис.
— Няма да е много от полза. В това отношение правилата за представяне на доказателства са сложни, но главното е, че, така или иначе, ще трябва да застане на свидетелската скамейка. Можем да използваме записа за кръстосан разпит, ако се отклони от разказа, но както казах, шансовете да стигне до делото в добро психическо здраве не са големи.
Максорли присви очи.
— Знаеш ли, не си спомням да е било толкова трудно. Навремето арестувахме виновника, привиквахме всички свидетели пред съда и обикновено заседателите се справяха много добре.
— Има разлика — казах аз.
— Каква?
— Разликата между добър адвокат за двеста долара и върховните юридически светила на страната… плюс могъща машина за обществени връзки. Това не ти е Бронкс след войната, Джо. Това е днешният Вашингтон. Преживяхме Уотъргейт, оставката на Никсън и какво ли не още. Вече не става дума за добро и зло. Всичко опира до послания и натрупани точки. Процесът на Едуард Йънг ще е дълъг и никой не знае как ще завърши.
— Почвам да се чувствам измамена — каза Блеър.
— Още не сме свършили — отвърнах аз. — Утре Констанс ще ми уреди среща с Едуард Йънг.
Двамата ме изгледаха смаяно.
— Как? — попита Блеър.
— Ще намери начин, не бой се.
— Какво ще направиш, ако той те приеме?
— Ще се опитам да го накарам да си признае, докато вие водите запис.
— Прекалено е умен.
— Може би, но изненадата е на моя страна. Ако не стане, нищо не губим. Но ако спечелим, всичко се преобръща.
Максорли поклати глава.
— Ама че работа! Значи утре стигаме последната спирка.
Блеър ме гледаше подозрително. Плъзнах чашата си по масата към нейната. Звън!
— За какво пием? — попита тя.
— За закона на гравитацията.
— Очаквах да дойде някой от Министерството на правосъдието. Споменаха ми нещо за инструктаж.
Едуард Йънг изглеждаше извънредно спокоен — като човек, застрахован отвсякъде. Свидетелите бяха мъртви. Връзките — прекъснати. Дори по стените висяха нови снимки: Уорън полага сенаторска клетва; Едуард и Уорън с президента. Цели четирийсет години Едуард бе имал огромно влияние, без да остави други следи, освен слухове и легенди. Той беше силует зад тъмното стъкло на минаваща лимузина, приглушен глас зад закрити врати. Не само знаеше каквото трябва — сам той определяше какво да знаят другите.
Знанието е сила, казва крилатата фраза, а в този момент аз знаех всичко за него. Въоръжен с това знание, седнал срещу собственото му бюро, в собствения му дворец, аз изведнъж изпитах чувство, което не бях усещал от години — сякаш бях изплувал от гибелни дълбини. Очите ми бяха бистри. Дробовете — пълни с въздух.
— Най-добре е аз да проведа инструктажа. Последиците могат да бъдат значителни.
Едуард примига. Не толкова от думите ми, колкото от тона. Пръв признак, че нещо не е наред.
— Доколкото разбрах, вие вече не работите по случая — каза той. — Дори не сте в министерството.
— Вярно, не съм.
Извадих микрофона и предавателя изпод сакото си и ги сложих на бюрото.
— Искахте да запишете разговора? — изуми се Едуард.
— Такъв беше планът — казах аз.
Той изсумтя презрително.
— Дори не си представям защо сте замислили подобна глупост. Хюлет знае ли?
— Не.
— Нищо не разбирам, но не ме забавлявате. И на министъра няма да му е весело. Ще се погрижа за това.
Той ме гледаше и изчакваше. Не бързаше да приключи разговора. Искаше да разбере какво знам. Посочи микрофона и попита:
— Защо ми го показахте?
— По-добре ще е, ако разговорът не бъде записан.
— По-добре за вас — каза той.
— Прав сте, по-добре за мен.
— Що за игра играете, мистър Баркли? — Тънките му устни се извиха подигравателно. — Да не би пак да имате някакъв пристъп?
— Не, добре съм. Всъщност не ми е било така добре от години.