— Губите ми времето. Казвайте каквото имате за казване и си вървете.
Той посегна към чашата и отпи глътка вода.
— Добре! Ето какво научихме. Може да не е съвсем точно, но върви плътно до истината. Били сте в Будапеща през 1944 година, когато нацистите окупирали Унгария. Представяли сте се за банкер от Цюрих, действащ от името на нацистки служители, готови срещу подкуп да пуснат евреи извън страната. Откраднали сте цели състояния от отчаяни семейства, опитващи се да се спасят, а след това сте ги изоставили. Едно от тези семейства носело фамилията Денеш. Имали две дъщери, Ева и Соня. Всички били изпратени в Аушвиц. Оцеляла единствено Соня.
— Вие наистина имате пристъп.
— Заграбените пари ви дали тласък нагоре. Може да сте ги вложили в черния пазар или в нещо друго, но оттам се започнало. После сте дошли тук, за да умножите богатството си.
— Чиста фантазия.
— Никой не ви усетил до 1955 година, когато Соня видяла някъде ваша снимка и ви разпознала. Нищо чудно, сигурно образът ви е бил запечатан в съзнанието й. Представете си как се е чувствала — да види банкера, който предал нейните близки и ги обрекъл на неописуем ужас.
— Това е повече от нелепо.
— Соня била наивна. Все още вярвала, че парите са отишли в Цюрих и че просто е поредната жертва на швейцарската банкова политика. Не разбирала, че вие не сте банкер, а най-обикновен паразит.
— Това е оскърбление. Никой няма да го повярва.
— По онова време вие сте богат, могъщ и носите друго име. Тя е наивна и бедна емигрантка. Навярно изобщо не й минава мисълта за съд или полиция. Иска само да си получи парите от Цюрих. Затова урежда да ви фотографират и се опитва да използва снимката за доказателство: „Ето го банкера, който ни взе парите.“ Жалък опит, разбира се. Отчаяна, накрая тя се обръща направо към вас, без дори да подозира в каква заплаха се превръща. Затова я убивате и маскирате всичко като поредното самоубийство на унгарска емигрантка.
— Вярвате ли, че ще продължа да ви слушам?
— Разбира се, че ще продължите. Ако млъкна сега, няма да чуете доказателствата. Ваша воля — кажете, и ще си тръгна.
Погледнах го и зачаках.
Той нямаше избор. Бавно поклати глава и каза:
— Щом ще трябва да доказвам, че съм невинен, нека поне да чуя останалото.
— Минават десетилетия и вие продължавате да преуспявате. После Мартин Грийн открива досие с писмото на Соня до американското посолство в Берн. Приложена е снимка. Някакъв съвестен служител дори е обикалял да я показва на швейцарците. Естествено, в банките никой не ви познава. Но с Мартин не е така. Той е виждал снимките, които доскоро висяха тук. Между другото, какво направихте с тях?
Той се усмихна и леко завъртя креслото си към стената.
— Старото дава път на новото. Подготвям албум за възхода на Уорън към президентския пост. Синът на един беден емигрант ще стане президент.
— На ваше място не бих разчитал на еврейските гласове.
— Никой няма да приеме на сериозно вашите приказки. Вие сте човек, лежал в психиатрично заведение, обзет от мания да отмъсти на бившата си съпруга и нейния нов съпруг. Жалък сте, мистър Баркли, по-жалък от онази Соня. Сериозните хора отдавна са ви отписали. Имахте късмет да си намерите работа във Вашингтон, а сега министърът ви изрита и оттам.
— Като стана дума за бившата ми съпруга, искате ли да чуете края?
— И той ли е фантастичен като началото?
— Досието на Соня е тънко, но зад него се крие ужасен разказ, а Мартин вече е срещал подобна история. Тя е в дневника на едно момиче на име Ева, загинало в Холокоста. Той започва да разследва приликите и когато двете истории се сливат, обзема го смут. Мартин е дълбоко религиозен, но и верен на Уорън. В това състояние той допуска фатална грешка — отива при Констанс. Винаги й се е възхищавал. Вярва, че тя може да му предложи светлина и посока. Обещава, че ако догадките му са правилни, ще я остави първа да разкаже на Уорън. За своя беда Мартин вярва, че говори с предишната Констанс. Не разбира колко се е променила. Тя идва право при вас и подписва смъртната му присъда.
Едуард презрително махна с ръка.
— Това е глупост. Сега се захванахте с чисти догадки.
— Не е така.
— Много ясно, че е така. Да не би да го знаете от Грийн?
Приведох се напред.
— Не. Не от Грийн.
Мина секунда. Очите му се разшириха, той преглътна мъчително и изхриптя:
— Не.
— Да.
Извадих от джоба си малък диктофон и натиснах бутона.
Снимките изчезнаха… Той ги свали.
Снимките в кабинета му.
Той знае, че знам, Филип. Не говорим за това, но той знае.
Той е сигурен в теб, Констанс. Знае, че няма да проговориш.