— А именно?
— Занимавал се е най-вече с процедурите. Как различните служби да координират усилията си, как да се постигне най-добрият баланс между човешки ресурси и свръхмодерни технологии. Такива неща.
— Какво си планирала за следобед?
— Още разговори. Сигурно пак ще ми обясняват какъв светец е.
— Много бих искал да дойда.
— Съжалявам, но ти си под домашен арест, забрави ли? Утре обаче можеш да напишеш първия си доклад. А сега трябва да приключвам. Дочуване.
Излязох в обедна почивка и хапнах сандвич в двора на министерството. Вече минаваше два и наоколо нямаше жива душа. Седнах до фонтана и обмислих вариантите си за следобеда. От досието на Грийн вече нямаше какво да се изкопчи, а мисълта да се върна в кабинета и да пиша доклад ме потискаше. Единственото разумно нещо, което ми хрумна, бе да послушам съвета на лекарите и да се пораздвижа. Излязох на Конститюшън Авеню и завих на изток към Капитолия. Когато стигнах до Националната художествена галерия, вече имах готов план.
Според „Поуст“ днес следобед Сенатската комисия по разузнаване трябваше да има открито заседание. Директорът на ЦРУ щеше да дава обяснения за гафовете в някаква централноазиатска област с трудно произносимо название. Тъй като председателят Йънг не искаше да трупа точки за сметка на Белия дом, на ЦРУ се падаше печалната участ да подлага гръб всеки път, когато президентският съветник по националната сигурност объркаше конците. Безплатното представление щеше да привлече всички сътрудници на комисията, тъй че канцелариите им в сената щяха да бъдат почти безлюдни.
След едно обаждане до „Личен състав“ охраната ме пропусна и няколко минути по-късно седях зад бюрото на Грийн и чаках вдъхновение свише. Ордите на Блеър вече бяха отмъкнали служебния дневник, компютъра и папките, но имах чувството, че обкръжението може да ми даде по-ясна представа що за човек издирваме. Работното му място представляваше ъглова килийка, отделена от останалите с две прегради от матирано стъкло и стомана, високи около метър и половина. По стената висяха грамоти, дипломи и благодарствени писма, възхваляващи неговата преданост към родината, общината и вярата. Към признателните организации спадаха Комисията по разузнаване, един приют за бездомни, група за събиране на храна и клиника за лечение на СПИН.
Върху перваза зърнах снимка на привлекателна млада жена, вероятно Даяна Морис. На бюрото имаше още една снимка — Грийн със сенатора и мисис Йънг. Беше направена по време на празненство на открито в резиденцията на Едуард Йънг — едно от най-фотографираните места в околностите на Вашингтон. Сенаторът и Грийн се усмихваха на Констанс, която весело размахваше ръка срещу обектива. Тя стоеше между двамата мъже — център на кадъра, център на вниманието. Всъщност би могло да се каже, че на снимката няма друг, освен нея.
— Мога ли да ви услужа?
Гласът ме стресна. На входа на килийката стоеше млада жена с очила на челото и пропуск, закачен на верижка около врата й.
Извадих собствения си пропуск и го протегнах към нея.
— Филип Баркли. От Министерство на правосъдието.
Тя се вторачи в пропуска с унила физиономия. Едва когато заговори, разбрах, че е било опит да се овладее.
— Смятате ли, че Мартин е добре? — попита тя с треперещ глас.
— Полагаме всички усилия да го открием. В комисията ли работите?
— Аха. Тук съм само от шест месеца, но преди това работих седем години в Банковата комисия.
— И харесва ли ви тук?
— Далеч по-добре е. В банковата не се разбирах с един тип. Вечно ми погаждаше номера, затова накрая попитах административния помощник на сенатор Йънг дали би ми помогнал да се преместя.
— Разбирам.
— Преди да стане председател тук, сенатор Йънг работеше в Банковата комисия.
— Аха… Добре ли познавате Мартин?
— Разбира се. И двамата сме минали през Банковата комисия, макар че аз постъпих там преди него. Мартин дойде, когато разследвахме връзките на швейцарските банки с Холокоста. Това беше преди пет-шест години.
— Спомням си. Беше много интересно.
— Мартин е евреин.
— Разбирам. А вие сте Джени Кастелано, нали?
— Как разбрахте?
— Пише го на пропуска ви.
— О! — Тя сведе очи към пропуска.
— Джени, разговаряха ли с вас агентите от ФБР?
— Когато дойдоха, аз бях в отпуск — отговори тя, продължавайки да оглежда пропуска. — Един от тях ми позвъни у дома да пита дали имам представа къде е Мартин. Казах му, че не знам. Той ме помоли да му позвъня, ако забележа някаква липса или нещо необичайно, когато се върна на работа. Попитах го дали е откраднато нещо, а той каза, че просто се опитвали да си съставят представа какво може да е станало. — Тя вдигна глава. В очите й блестяха сълзи. — Може би си мислят, че е имало влизане с взлом и Мартин е пострадал.