— Длъжни сме да проучим всяка възможност — казах аз, — но не ми се вярва да е така. Може би просто е разтревожен от нещо и иска да се усамоти.
Лицето й стана още по-унило. Тя опипа нервно пропуска и се озърна из килийката.
— Смятате ли, че нещо го е тревожило, Джени? — попитах аз.
Погледът й падна върху снимката на перваза.
— На ваше място бих попитала нея.
— Това Даяна Морис ли е?
— Аха.
— Тя знае ли?
— Може би.
— Защо смятате така?
— Донякъде интуиция, донякъде заради нещо, което случайно чух. Имам добра интуиция.
— Е, интересува ме и едното, и другото. Бихте ли седнали.
Тя се озърна нервно, после седна и заговори, без да откъсва очи от вратата:
— Вечерта преди да изчезне, Мартин остана тук до късно.
— Това необичайно ли беше?
Тя се усмихна.
— Ние му викаме Реактивния заек. Понякога имам чувството, че не мога да му насмогна в работата. А той си има и други задължения.
— Доколкото разбрах, много активно помага в квартала.
— Да, а нощем подготвя докторската си работа в Джорджтаунския университет.
— Докторат? Това е страшно много работа.
— Пише дисертация за това как различните страни са се справили с Холокоста. Аз му помогнах да получи материали от Банковата комисия.
— Обзалагам се, че е бил много благодарен.
— Мартин е невероятно умен. Има фотографска памет, наистина.
— Това не се среща често.
Тя кимна.
— И е много мил.
— Разказвахте ми за вечерта, преди да изчезне.
Тя пак се озърна към вратата и заговори по-тихо.
— Отивах по коридора към хладилника и зърнах, че лампата му свети. Дойдох да го питам дали да му донеса нещо. Той седеше срещу прозореца, ниско приведен над бюрото, и се държеше за главата. Разговаряше по телефона съвсем тихо.
— Видя ли ви?
— Не. Чак когато надникнах, разбрах, че разговаря по телефона.
— Добре. С Даяна ли разговаряше?
— Така предполагам.
— Защо?
— По тона му. Говореше съвсем тихо, нали знаете, като разговор между момче и момиче. Не е като делови разговор или, да речем, разговор с друг мъж. Както например вие говорите на съпругата си, нали ме разбирате?
— Какво каза?
— Не чух почти нищо, само една-две думи, но съм сигурна, че беше разстроен. Усетих го по-скоро от тона му, разбирате ли? От тона, от начина, по който седеше, от изражението му.
— Какво беше то?
— Почуках по стъклото и явно го изненадах, защото се завъртя много бързо. Изглеждаше ужасно разстроен. Попита ме какво искам и усетих в гласа му ярост и някаква… тревога. Казах му, че пак ще се обадя, и си тръгнах.
— Не си ли спомняте някакви думи?
Тя се загледа в пода, преди да отговори.
— Не, май съм запомнила само тона и позата му.
Избърса очи и аз й подадох книжна кърпичка от кутията на бюрото.
— Добре, Джени, какво ви подсказва интуицията?
— Мисля, че тя му четеше конско или нещо подобно.
— Мартин често ли се караше с Даяна?
— Не знам. Виждала съм я само два-три пъти, когато се срещаха след работа.
— Джени, смятате ли, че Мартин е имал друга приятелка? Нали разбирате, друга връзка и тя да е узнала за това.
— Много момичета го смятат за голям хубавец, но не вярвам да е ходил с някоя. — Тя се усмихна и добави: — Единствената жена, на която наистина обръщаше внимание в службата, беше мисис Йънг.
— Защото е жена на началника — подхвърлих аз.
Тя поклати глава.
— Не, не беше това. Мисля, че наистина й се възхищаваше. А тя много ценеше ума му — усещаше се. Когато тя идваше в службата, двамата вечно имаха за какво да разговарят. — Джени посочи снимката на бюрото. — Това е от нея.
— Хубава снимка — казах аз. — А мъжете? Според вас кой беше най-добрият приятел на Мартин?
Тя се позамисли.
— Може би Мичъл Глас.
— И той ли работи в комисията?
— Работеше. Преглеждаше бюджетите и поемаше всички сметки. Но се премести да работи за предизборната кампания малко преди да дойда.
Тя обеща да ми позвъни, ако се сети за още нещо, после ме остави сам в килийката. Записах си подробностите от разговора и хвърлих последен поглед към снимката на бюрото. Не помнех откога не съм виждал Констанс тъй щастлива.
Докато влизах в асансьора, бях се унесъл в мисли и забелязах кой е зад мен чак когато един познат глас произнесе:
— Значи наистина си имал мазохистка жилка.