Този път южняшкият акцент не звучеше толкова подчертано. Асансьорът отново спря и аз се отдръпнах, за да сторя път на потока от пътници, които запълниха пространството помежду ни, но през целия път надолу усещах погледа на Сандърс върху себе си. Помислих, че ще се наложи да обяснявам присъствието си тук. Той обаче само си проправи с рамо път през навалицата и се отдалечи. „Задник“, промърмори тихичко някаква жена, но Сандърс вече крачеше по коридора, сигурно търсеше телефон.
Минаваше пет следобед. Понесох се с потока от държавни служители, слизащи от Капитолия към домовете си, баровете, ресторантите и гимнастическите салони. Нямаше кой да ме чака, тъй че закрачих обратно по Конститюшън Авеню към Министерството на правосъдието и пътем минах покрай няколко автомата за продажба на вестници. Голямото заглавие от първа страница на „Уошингтън Поуст“ гласеше: „Министерство на правосъдието разследва изчезване на ветеран от Капитолия“. Докато чаках автобуса на Десета улица, прочетох останалите подробности през рамото на някакъв мъж. Цитираха се думите на сенатор Йънг, че е твърдо решен да стигне до фактите. Аз бях описан като „ключов свидетел в разследване на финансови злоупотреби по време на предизборната кампания преди четири години“. Историята продължаваше на следващата страница и чаках човека да прелисти, когато иззад завоя със скърцане на спирачки изскочи черен автомобил. Зад волана седеше Блеър.
— Качвай се — каза тя.
Човекът с вестника погледна Блеър, после се озърна през рамо към мен. Заобиколих го и седнах в колата. Докато затварях вратата, той се ухили и подметна:
— Де да имах такъв късмет.
Блеър даде газ и потеглихме.
— У дома ли ще ме караш? — попитах аз. — Живея във Вирджиния.
Вместо отговор тя зави на юг и подкара към моста на Четиринайсета улица. Светна жълто и колата пред нас намали скоростта. Блеър свърна край нея и профуча на червено; напипах дръжката над вратата и се вкопчих здраво. След миг бяхме на моста.
— Спомняш ли си план „Б“? — попита тя. — Според който оставяш работата на нас. Знам, че е минал цял ден, откакто го обсъждахме.
— Да не би Сандърс да е позвънил на министъра?
Тя ме погледна рязко.
— Сандърс?
— Случайно се натъкнах на него. Не изглеждаше много щастлив да ме види.
— Господи, Филип, нещата вървят все по-зле.
— Не се ли е обаждал?
— Не знам какво е правил. Ние се свързахме с Комисията по разузнаване, за да уговорим още няколко разговора, и началникът на „Личен състав“ каза, че в момента си в кабинета на Грийн.
— Исках да огледам обстановката. За доклада.
Бяхме на моста, когато клетъчният й телефон иззвъня.
Тя го вдигна и кресна:
— Търнър. — Послуша малко и каза: — С мен е. Карам го у тях. — Нова пауза. — Знам.
И тя затвори. Известно време мълча навъсено, продължавайки да кара със същата бясна скорост. Чак когато стигнахме до задръстване, тя проговори:
— Не искам да ме отстраняват от този случай. И нямам желание да си търся нова кариера някъде другаде. Намерила съм си мястото, разбра ли?
— Естествено.
— Тогава придържай се към програмата, дявол да те вземе!
— Смята се, че моето участие ще накара хората да повярват в доклада. Това няма да стане, ако от мен зависи само подборът на шрифта и междуредията.
— И си въобразяваш, че много ще ми помогнеш с влизането в кабинета на Грийн?
— Просто исках да усетя човека, това е.
— Е, усети ли го?
— Не знам. Дотук не виждам мотив за измяна.
Тя потупа облегалката.
— В джоба отзад има дъвка. Появиш ли се, моментално ме обзема желание да запаля цигара.
Извадих пакетчето, махнах хартията от една дъвка и я подадох на Блеър, без да свалям станиола.
— Живея в Спрингфийлд — казах аз.
— Точно така.
— Научи ли нещо днес?
— Свети Мартин може да е имал лични проблеми.
— С Даяна Морис?
Тя кимна.
— Жената, с която живее. Една тяхна приятелка ги видяла на някакъв годеж само две седмици преди изчезването. Грийн си тръгнал. Приятелката им казва, че двамата почти не си говорели и изглеждали нещастни. Даяна намекнала за скандал, но не пожелала да обясни причината.
— Е, ти сама каза, че може да е избягал след скарване с приятелката си. Нищо чудно да излезеш права.
— Това беше, преди да узнаем за унгарските му забежки, а и не ми харесва, че е толкова трудно да го открием.
— Все пак може да се окаже, че всичко е на лична основа.
Тя поклати глава.
— Случвало ми се е да скъсам. Но не съм изчезвала безследно. И момчетата си оставаха на място, само дето единият постъпи във военния флот. Ако Марти и Даяна са имали проблеми, най-вероятно това означава просто, че човекът е шпионин с домашни проблеми. Четеш ли Дейтън и Льо Каре? Всички шпиони си имат домашни проблеми. Риск на професията.