Няколко минути пътувахме мълчаливо. Мислех си за образа на Грийн, който постепенно се оформяше в ума ми.
— Беше ли популярна в колежа? — попитах аз.
Тя се озърна.
— Какво имаш предвид под „популярна“?
— Участваше ли в студентските дейности?
— Бях в отбора по плуване, в девическото дружество и ако искаш да знаеш, в МУСКЕТ.
— Това пък какво е?
— Театрална група. Представяхме мюзикли.
— Значи си водила пълноценен обществен живот?
— Не пишеха името ми по стените на тоалетните, но излизах с доста момчета. Накъде биеш?
— Ако наистина държи на Даяна или не е имал голям опит с жените, ударът може да е по-тежък за него, отколкото предполагаш. Заслужава си да го обмислим.
— Ще го обмисля — обеща разсеяно тя. — И тъй, къде живееш?
— Ето, в онова здание.
Сградата „Комодор“ се разпознаваше отдалеч. В безумен опит да придаде на творението си „оригиналност“ налудничавият архитект бе поръчал тухли с жълтеникав оттенък и отровно зелени пластмасови панели, подредени като мозайка между етажите. Изглеждаше тъй, сякаш някой е повърнал върху шахматна дъска. Блеър отби от магистралата и след малко спряхме пред входа.
— Кога ще разговаряш с Даяна? — попитах аз.
— В близките дни. Не възнамеряваш да ходиш при нея, нали?
— Не. Просто бях любопитен.
— Сериозно ти говоря, Филип. Не искам да ме изхвърлят заради теб.
Вечерта си легнах с мисли за Грийн. Сънувах, че съм на парти и стоя до Констанс и Уорън. Тя се смееше на всяка негова дума. А аз гледах и се чудех защо с мен никога не е била такава.
4
През следващите три дни писах окончателния вариант на доклада по въпроса за правото на граничните патрули да спират и обискират „подозрително тежки“ автомобили. Намирах си работа и стоях настрана от разследването на Блеър. Когато приключих, потърсих още нещо за писане и открих, че Еванс е преразпределил останалите ми задачи. Искал да се съсредоточа върху докладите за хода на следствието. Нямах представа какво ще излезе на бял свят.
Внезапният вакуум трябваше да бъде запълнен и като по магия върху бюрото ми изникнаха първите протоколи от разговорите на ФБР. Блеър и нейните колеги бяха разговаряли с повечето приятели и колеги на Грийн. Всички оказали необходимото съдействие; смятали, че става дума за поредното издирване на изчезнал човек — вярно, много важен и много търсен човек.
Никой не бил виждал Мартин, никой не знаел къде може да е. Появили се обаче някои потвърждения на теорията за „личните неприятности“. Една семейна двойка съобщила, че неотдавна двамата отказали в последния момент покана за вечеря; обясненията на Даяна били доста уклончиви. Други приятели казали, че през седмиците преди изчезването на Мартин той и Даяна не изглеждали толкова весели, колкото преди. Един стар колега съобщил, че когато чул за Мартин, първата му реакция била: „Скъсали са.“
Както бе предсказала Блеър, нямаше вести от полицията. Товарът падаше върху ФБР и високоволтовата линия на отговорността минаваше право през бюрото на агента, ръководещ всички участници в издирването на Мартин. Операцията бе впечатляваща. Всички роднини на Даяна и Грийн бяха поставени под денонощно наблюдение — истинско разхищение на работна сила, но то изобщо не можеше да се сравнява с огромната бройка хора, необходима за издирването на човек, който може да бъде навсякъде.
Не че Бюрото го търсеше напосоки. Подробният анализ на разходите на Грийн, допълнен с информация от разговорите, бе осигурил психологически профил на човека навици, вкусове и предпочитания, — който позволяваше на ФБР да ограничи ловната територия. Изчезналият беше дете на градовете и гъсто населените предградия. Никога не бе живял в провинцията, нито пък бе ходил на летен планински лагер или армейско учение. Нямаше и познати из китните селца на Мартас Винярд и другите острови. В провинциална Америка щеше да бъде като риба на сухо, тъй че в съответствие със закона за вероятностите ФБР почти не обръщаше внимание на необятната мрежа от ферми, селца и градчета, която свързва големите градски области във вътрешността, а съсредоточаваше основните си усилия върху естествената среда на издирвания обект.
И не всички градове получаваха еднакво внимание. Целият живот на Грийн, от раждането до образованието и настоящата работа, бе минал на Източния бряг, следователно най-вероятната зона за търсене беше Атлантическото крайбрежие — от Вашингтон на север към Бостън и на юг към основните населени центрове на Шарлот, Атланта и Флорида. Втората зона обхващаше градовете по Тихоокеанското крайбрежие, познати и същевременно привлекателни със своята отдалеченост за един беглец от Изтока — Сиатъл, Портланд, Сан Франциско, Лос Анджелис и Сан Диего. В третата влизаха градове, за които имаше вероятност да са се запечатали в съзнанието му — Питсбърг, Кливланд, Чикаго, Сейнт Луис и Далас.