— Напълно възможно. Откога го познавате?
— Откакто се присъедини към нашата общност. Мисля, че беше през втората ми година тук, значи стават… колко?… девет години? Десет? — Той сви рамене. — Кой да ги помни?
— Активен ли е?
— Активен? — възкликна равинът и завъртя очи към тавана. — Та той е навсякъде! Участва във всичко!
— Вече чух за това.
— И е умен! Говори иврит и други езици. Френски, струва ми се. И немски. Много умен. Познава и Тората. Това е еврейската Библия, част от Библията. Онова, което вие наричате Стария завет.
— Да.
— Освен това се готвеше за магистърска степен по социална политика в Джорджтаун, знаехте ли?
— Казаха ми.
— Слушаше лекции по ценности, етика и социална политика.
— Звучи много интересно.
Адлър кимна възторжено и продължи да кима, обмисляйки какви чудеса още да ми разкаже.
— Майка му е работила в синагогата в Ню Джързи — добави той.
— Питах се дали не сте забелязали напоследък някакви промени в поведението му. Да е изглеждал разстроен или разтревожен за нещо?
— Не, но през последния месец рядко се виждахме. Сигурно е пътувал. Той има много важна работа, много отговорна.
— Значи не сте забелязали никакви промени?
Равинът се облегна назад.
— Промени — повтори замислено той, разтривайки бузата си. Помълча. — Целият живот е промяна — каза накрая той. — Идват хубави неща и ние сме благодарни за тях. Идват разочарования, тогава се вкопчваме във вярата и вършим каквото можем. Божията воля решава, а ние се радваме или устояваме.
— Мартин устояваше ли?
Равинът прехапа устни, после заклати глава като махало, докато обмисляше въпроса.
— Мартин е голям идеалист като мнозина младежи. Вижда всичко в черно и бяло. — Той размаха пръст срещу мен. — Това не е толкова зле. Библията ни учи: „Ти заповяда да пазя твърдо твоите заповеди.“ Има го и в Новия завет. „И по това сме уверени, че Го познаваме, ако пазим заповедите Му.“
— Първо съборно послание на Йоана.
— А! Познавате Библията! От коя църква сте?
— Методист съм. Баща ми беше свещеник.
— Чудесно! Къде?
— В едно малко градче в Охайо, недалеч от Дейтън.
Той кимна доволно.
— Значи разбирате. Може ли да ви разкажа една история за Мартин? Така ще ме разберете по-добре.
— Моля.
— Когато учел в Принстън, се случила трагедия. Един младеж се самоубил. — Той отметна ръце нагоре. — Скочил от покрива!
— Това е ужасно.
— Ужасно — съгласи се Адлър. — Той бил пред завършване, чакало го чудесно бъдеще. Както разбирате, всички били дълбоко разстроени. — Равинът се приведе напред и сплете ръце пред себе си. — Мартин… е, той виждал нещата малко по-различно. Написал до университетския вестник писмо, че това е трагедия, но младежът е извършил грях спрямо Божиите закони.
Адлър се облегна назад и зачака реакцията ми.
— Сигурно си е навлякъл омразата на доста хора.
— Естествено, но такъв беше Мартин, разбирате ли? Черно и бяло, грешно и праведно. Как може подобен човек да работи там горе?
— Под „там горе“ имате предвид Конгреса.
— Мартин преживя много разочарования. Когато пристигна във Вашингтон, имаше куп илюзии. Кой ли ги няма?
— Какви бяха неговите?
— Обществена отговорност, способност на правителството да върши добро и тъй нататък. Обичайните илюзии на държавния служител. — Равинът въздъхна. — Младежи като Мартин си мислят, че разбират реалния свят, но всъщност не го разбират. Мисля, че най-силно го разочароваха законодателите.
— Дотолкова, че да напусне ли?
— Да напусне Вашингтон, искате да кажете?
— Или страната. Може да е намерил място с по-малко разочарования.
— Къде?
— Не знам. Какво ще кажете за Израел?
Изразителното лице на равина се сбърчи в знак на несъгласие.
— Той искаше да посети Израел, но това беше нормално любопитство, каквото изпитват повечето евреи. Нищо друго.
— А нещо за родината на прадедите му?
— Никога не е споменавал такова нещо.
— Някои негови колеги смятат, че е проявявал интерес към Централна Европа — Германия, Австрия, Полша, Унгария.
— Европа? Е, както казах, той знаеше френски и немски, но никога не е разговарял с мен за тези страни. — Адлър се позамисли. — Не, не вярвам да е напуснал. Ами родителите му? А имаше и приятелка във Вашингтон.
— Виждали ли сте я?
— Не, той не я водеше тук. Струва ми се, че не е еврейка.
— Говорил ли ви е за нея?
— Съвсем малко. Знам, че името й е Даяна. Понякога той споменаваше къде са ходили, какво са правили, нищо повече. Май не ви помагам много, нали?
— Всичко може да бъде от полза. Позволете да попитам, къде бихте го потърсили вие?