Въпросът го изненада.
— Къде бих… — Той сви рамене. — Ами… той е от Ню Джързи, значи най-напред бих се обадил на близките му там, но вие навярно вече сте го сторили.
— Да. Някакви други идеи?
Той се навъси.
— Право да си кажа, трудно ми е да възприема идеята, че Мартин просто си е събрал багажа, без да се сбогува. Семейство, приятели, среда — всичко това е много важно за него. Той ценеше отношенията си с хората повече, отколкото общественото положение и материалните блага. Не е като повечето участници в политическия живот.
— Можете ли да ми кажете кога го видяхте за последен път?
Равинът се замисли дълбоко.
— За последен път… мисля, че беше, когато дойде да върне няколко книги. Мартин е ревностен изследовател на Библията. Избира отделни части, свързани с темите, по които работи, изучава ги и размишлява. И тъй, беше взел няколко книги за пророците и ги върна… през кой ден от седмицата изчезна?
— В петък.
— Ясно. Значи е било във вторник или сряда, сигурен съм. — Адлър вдигна пръст. — А! Може и да е знаел, че ще замине. Затова върна книгите тогава, вместо да изчака петък или събота.
— Напълно възможно.
Той поклати глава.
— Какво друго да ви кажа?
— Засега нищо, но ако се наложи, мога ли да ви позвъня?
— Разбира се, тук или у дома.
Той надраска на листче телефонните си номера.
— Благодаря, че ми отделихте толкова време, равин Адлър.
Той ме придружи до изхода. Стиснахме си ръцете на най-горното стъпало.
— Да ви повикам ли такси? — попита Адлър.
— Не, лекарите ми препоръчаха повече движение. Ще се поразходя.
— Зай гезунт — каза той.
„Бъдете здрав“, преведох си аз.
— Довиждане и още веднъж благодаря.
Тръгнах надолу по стъпалата, но внезапно осъзнах, че имам още един въпрос.
— Равин Адлър.
Той се завъртя.
— Да?
— Казахте, че Мартин е подбирал четивата по теми. На каква тема бяха последните книги, които върна?
Равинът се усмихна.
— На най-интересната — отговори той.
— А именно?
— Предателството.
От спалнята си в Охайо виждах надалеч. Нашата дървена къща беше построена върху хълм близо до ферма и наоколо се простираха безкрайни пасища. Проснат на леглото си, гледах един силоз на хоризонта и в различни етапи от детството го оприличавах на различни неща — великан в далечна страна, космически кораб, фар. Харесваше ми, че винаги е на място, независимо от сезоните и годините — далечен сигнал, че всичко е наред.
Няколко часа след като бях посетил синагогата на Грийн, аз седях до прозореца в апартамента си и се питах дали онзи силоз още е там. Едва ли; напоследък всичко изчезваше. Някои неща не бива да се променят, казах си аз. Някои неща трябва да бъдат вечни. Любовта. Децата. И моралните ценности. Като далечен силоз, по който да сверяваш пътя си. Може би точно това се е случило с горкия Мартин. Непрекъснато са му измествали силоза. А след като години наред ти местят силоза, вече на нищо не можеш да разчиташ, дори и на себе си. Такава е същността на измяната.
Звънецът издрънча — за пръв път, откакто се нанесох в апартамента преди две години. Вторачих се към антрето и звънецът издрънча пак, сетне някой нетърпеливо почука. Изтичах към вратата и се озовах лице срещу лице с Констанс. Беше облечена небрежно, а вързаната зад тила коса разкриваше диамантени обици с внушителни размери.
— Ще ме поканиш ли? — попита тя.
— Да, просто съм изненадан.
Отстъпих назад и тя се запъти към хола, говорейки в движение:
— Извинявай, че се натрапвам така, но както карах към къщи, реших, че трябва да поговорим. Хрумна ми изведнъж. — Тя извърна глава и се усмихна. — Май не съм се променила много, нали?
— Така изглежда — казах аз.
— Щях да ти позвъня, но клетъчният ми телефон не работи. Уорън казва, че трябва или да говоря по-малко, или да си нося резервна батерия.
Тя внимателно огледа дивана, преди да седне.
— Да ти предложа ли нещо?
— Недей да си правиш труда — отговори тя, плъзгайки поглед по голите стени. — След малко ще те оставя на мира. Знаеш ли, трябвало е да вземеш част от картините. Ако те интересуват, още ги пазя. — Погледът й се върна към мен. — Моля те, Филип, седни.
Седнах.
— За какво искаш да говорим?
— Само че да остане между нас. Обещай.
— Водя разследване, Констанс.
Тя скръсти ръце.
— Ако не обещаеш, няма за какво да говорим. — Няколко секунди мълчахме и двамата. — Хайде, Филип, имам да ти кажа нещо, което можеш да узнаеш само от мен.
— Добре.
Тя въздъхна дълбоко и каза:
— Онези обаждания по телефона бяха до мен.
— Мартин се е обаждал на теб от кабинета си?