— Да.
— Защо?
— Няколко дни преди това бях на прием в галерия „Филипс“. На връщане спрях до службата на Уорън да взема документи за едно организационно пътуване. — Тя възмутено поклати глава. — Моя работа ли е да организирам нещата на щатско ниво? Не. Но имаме сума ти хрантутници, нали знаеш как е. Всеки дарител си има синче, което иска да се весели по време на кампанията, а после да получи кабинет в Западното крило и да учи президента как се управлява държава. И от цялата тайфа няма един, дето да знае как се водят сметки.
— И се наложи да отидеш до службата.
— Освен това щях да взема на Уорън една папка с информация за съвещанието на другия ден. Трябваше да е на бюрото му, но я нямаше и аз отидох да видя дали някой от персонала не може да ми помогне. Беше късно и нямаше жива душа. Само Мартин копираше нещо на ксерокса. Усети ме едва когато бях на две крачки. Подскочи чак до тавана… Знаеш ли, размислих. Ще ми дадеш ли чаша вода?
— Разбира се.
— Бутилирана ли е?
— Не, от чешмата.
— Имаш ли нещо друго за пиене?
— Диетична кока-кола, а може да имам и сок.
— Чудесно, една диетична кола.
Тя ме последва в кухнята и изчака, докато сложа лед в чашата. Халката на първата кутия се счупи, аз изругах наум и грабнах друга. През цялото време усещах погледа на Констанс.
— Мислех си да направя още нещо за гроба — каза тя. — Искам да засадя цветя, които цъфтят през цялата година, та да е по-пъстро.
— Не би било зле — съгласих се аз.
— Ти имаш ли някаква друга идея?
— Не, твоята ми харесва.
— Готова съм да обсъдя всяко предложение.
— Иска ми се пейката да е по-близо.
— Вече разговаряхме за това. Ако е по-близо, ще пречи на поддръжката.
— Разбрано.
— Ако имаше начин, щях да им кажа да я преместят.
— Няма нищо. — Подадох й чашата и се върнахме в хола. — Казваш, че Мартин се стреснал — напомних аз.
— Меко казано, скъпи. Направо пребледня. Преди да си отворя устата, той вече бъбреше обяснения, че работел до късно, за да се подготви за заседанията, и нямало кой друг да му помогне. Хем говореше, хем бързаше да събере листовете на куп.
— Ти какво си помисли?
— Не знаех какво да си мисля. Реших, че може да е преснимал нещо за себе си или за приятел. Нали знаеш как злоупотребяват чиновниците. Навремето поне бяха само телефоните и копирните машини. А днес в работно време вършат борсови сделки по интернет, за бога!
— И какво стана после?
— Нищо. Той ми помогна да намеря папката и аз си тръгнах.
— А вечерта на трийсети август, точно преди да изчезне, ти се обади по телефона.
— Точно така. Беше разстроен. Мисля, че плачеше. Каза, че съжалява. Попитах го за какво. Той каза, че е направил ужасна грешка. Точно това бяха думите му: „Ужасна грешка.“
— Какво е направил?
— Не каза. Но все повтаряше за ужасната грешка, а после промърмори нещо като „Не осъзнавах“, но не довърши. Сигурно някой е влязъл в кабинета, защото той прекъсна връзката.
— Но после пак се обади.
— След по-малко от десет минути. Каза ми, че съжалява. Помислих, че се извинява, задето ми затвори телефона, но не беше това. Извиняваше се за нещо друго.
— И не каза ли какво е?
— Не. — Тя въздъхна. — Всичко е толкова тъжно. Той е чудесен човек, много усърден, с чувство за дълг. Един от най-умните, които съм срещала.
— Имаш ли представа защо ти се обади?
Тя ме погледна учудено, сякаш бе очевидно.
— Вероятно защото онази вечер го изненадах на копирната машина.
— Но защо да ти се извинява, след като не си знаела какво копира?
— Кой знае, може да е допускал, че го подозирам. — Тя потропа с ноктите на едната ръка по ноктите на другата. Разпознах стария признак на раздразнение.
— Добре, а какво предполагаш, че е копирал?
Тя направи гримаса.
— Сигурно секретни документи.
— Това означава пробив в националната сигурност, Констанс. — Тя кимна, но не отговори. — Когато сътрудничката на ФБР заговори за шпионаж, ти отрече. И дори доста успешно я сложи на място.
— Минали работи — сопна се тя. — Ти какво очакваше, Филип? Да се съглася с нея ли? Сам видя, че Уорън не приема подобна възможност. За него това ще е краят на кампанията му.
— Може и да е прав. Защо ми разказваш всичко това?
— Защото истината ще изплува рано или късно, а за неговата кандидатура „рано“ е по-добър вариант. До началото на първичните избори все още има почти пет месеца, ще успеем да замажем нещата. Но ако твоят доклад се забави до края на годината, нямаме никакъв шанс.
— Повтарям въпроса: защо ми казваш всичко това?
— Не изглупявай, скъпи, не ти отива. Онази от ФБР вече вярва, че Мартин е шпионирал, а аз току-що ти дадох и доказателство.