— Което нямам право да разгласявам.
Тя раздразнено тръсна глава.
— Опитвам се да ти кажа, че не е задължително да влачиш историята до второ пришествие. Очевидно Мартин бяга и не иска да бъде открит. Прибави онова, което вече знаем, и ще стигнеш до явния извод, без да използваш моя разказ. Затова сядай да пишеш доклада. Пиши, че разследването продължава, но има всички признаци за шпионаж. Освен нас няма кой друг да те обвини в преднамереност, а ние ще си мълчим. Разбра ли? Няма да възразяваме по въпроса. Ще дадем мълчаливо съгласие, че логиката е на твоя страна. Ще изразим съжаление, ще вземем нови предпазни мерки и продължаваме нататък.
Констанс погледна настрани, отпи от чашата и зачака отговора ми. Когато се срещнахме за пръв път на преговори за законопроекти в сената, тя вече беше опитен играч и при необходимост умееше да прикрива целите си. По-късно, докато ходехме заедно и през първите години на брака, изглеждаше сравнително лесно да чета мислите й и да я правя щастлива. През последната година тя стана като непробиваема крепост, прикриваща тайнствени чувства и мисли.
— Има и други засегнати, Констанс. Близките и приятелите на Мартин, да не говорим за самия него.
— Какво означава това? Няма ли да напишеш доклада?
— Длъжен съм да си свърша работата както трябва.
Тя стовари чашата върху масата и се изправи.
— Ти наистина си мръсник, Филип! Не опира до работата, просто искаш да си отмъстиш.
— Не е вярно.
— Друг път! — Тя взе чантата си и тръгна към вратата, но пак се обърна. — Знаеш ли какъв ти е проблемът, Филип? Слаб си. Винаги си бил слаб. Когато избухна скандалът, всички разбраха, че е пълна глупост. Нямаше да се откажат от всичко, за което са се трудили, за което са страдали близките им, само заради някаква си буря в чаша вода около нередности с набирането на средства! Само че ти не си като тях. Филип Баркли, примерното момченце. Бум! Край на кариерата. Хубаво ли ти беше, скъпи? Чувстваше ли се извисен морално, след като пушилката се разсея и всички си продължиха по пътя? Или се чувстваше като глупак?
— Ще помисля по въпроса.
Тя ме погледна за миг, преценявайки дали да извади по-остър нож. После се реши.
— И с детето беше същото.
— Престани, Констанс.
Но вече нищо не можеше да я спре. В очите й заблестяха сълзи на ярост.
— Филип, примерното момченце! — Констанс козирува подигравателно. — Ти игра по техните правила… чак до края. Чак до скапания край! — изкрещя тя. — Скапаните доктори си изиграха ролята, сестрите си изиграха ролята и ти също изигра своята роля! Защо не ми помогна да се боря с тях? Защо не ги накара да се постараят?
— Те направиха всичко възможно, Констанс. И ние направихме всичко възможно. Това, че се караше с тях през цялото време, нямаше да помогне. Само утежняваше положението за всички ни.
— Ти не се бореше с тях.
— Върви си, Констанс.
— Не се бореше, докато не стана твърде късно.
— Махай се.
— Повече няма да ми съсипваш живота! — изкрещя тя. — И няма да ти позволя да провалиш Уорън!
На излизане Констанс затръшна вратата. Отнесох чашата й в кухнята, измих я и се наплисках с вода. Първо ми призля, после всичко наоколо се завъртя — обичайният пристъп. Подпрях се на перваза и впих поглед в хоризонта, за да ми олекне. Зърнах как долу Констанс се носи с открита спортна кола и разговаря по телефона.
5
Пак същият сън; никога не се променяше. Тътрех се по мрачен коридор със стаи от двете страни. По леглата в стаите лежаха хора и когато минавах край някоя врата, човекът отвътре ме поглеждаше, после извръщаше глава. От някоя стая долиташе глас и макар да не разбирах думите, нещо ми подсказваше, че това е послание за мен. Накъдето и да тръгнех, не можех да се приближа до гласа. После чух телефонен звън и това бе странно, защото ми се случваше за пръв път в съня. Ставаше все по-силен и по-силен.
Когато отворих очи, телефонът продължаваше да звъни. Посегнах да вдигна слушалката, но я съборих. После чух някой да произнася името ми и както бях замаян, реших, че най-сетне съм стигнал до гласа.
— Филип?
— Да.
— Филип? Много зле те чувам.
С огромно усилие докопах слушалката и я подпрях на ухото си.
— Да — повторих аз или поне се опитах да го повторя, но излезе нещо нечленоразделно.
— Обажда се Джон Хърли от „Уошингтън Поуст“.
— Джон?
— Точно така. Не сме разговаряли, откакто напусна Финансовата комисия. Как си?
— Добре.
— Няма да го увъртам. Тази седмица пускаме материал за разследването около Грийн. Ще кажем, че е издавал държавни тайни и това застрашава националната сигурност. Правителството го смята за беглец, а ФБР го издирва под дърво и камък. И накрая правим извода, че кампанията на Йънг е затаила дъх и чака да гръмне бомбата.