— Министърът на правосъдието иска да види всички ни — съобщи уморено Еванс.
Мълчаливо се изкачихме с асансьора до петия етаж и тръгнахме към кабинета на Оуен Хюлет, министър на правосъдието на Съединените щати.
Има няколко ясно очертани пътеки към креслото на върховния юрист в страната. Едната е по служебна линия и обикновено минава през постовете на прокурор, съдия или законодател. Другата изисква изключителни академични заслуги, задължително съчетани с политически нюх, центристки позиции и умение да избираш на кого да заложиш. Третата линия е частна практика във фирма с подходяща клиентела и дългогодишна финансова подкрепа на печелившата партия. Точно по този път бе минал Оуен Хюлет. Той дойде във Вашингтон от Уолстрийт и изглеждаше същинска карикатура на преуспял капиталист — с маникюр, солидно шкембе и двуреден костюм.
На петдесет и шест годишна възраст Хюлет бе имал дълга и плодотворна кариера във фирмата „Чатам и Бол“, преди да оглави Министерството на правосъдието. Всъщност обаче цели двайсет и пет години не се бе занимавал с право в истинския смисъл на думата — нито появи в съдебната зала, нито взимане на показания, нито правни съвети, извънсъдебни споразумения или изграждане на стратегии. А при последното му влизане в юридическа библиотека още не бе имало компютри. В огромните фирми лесно се намират адвокати, надарени с мозък, упоритост и здрав разум. Хюлет имаше една много по-ценна дарба — нюх за изгодата от политическите връзки. Още преди да стане младши съдружник, изпреварил конкуренцията, като минал под венчило с наследничката на двайсет и четвъртия по размери индустриален концерн в страната. Това докарало на фирмата хонорар от шест милиона долара годишно. Впоследствие движението из подходящите кръгове също се отразило добре на бизнеса и постепенно задълженията му се ограничили в кръга на любезните посрещания, телефонните разговори и посещенията на изискани ресторанти.
Богатството и достъпът до него привлича политиците. Постепенно и Хюлет влязъл в играта. Задачите му останали в общи линии същите: да протяга едната ръка на подходящите хора, а в другата да стиска претъпкан портфейл. Благодарение на него фирмата „Чатам и Бол“ постепенно засилила политическата си ориентация и се превърнала в приют за бивши държавници със солидни връзки. Един от тях се оказал бивш сенатор от Флорида, който използвал фирмата като платформа за старт към президентството. „Чатам и Бол“ — а покрай тях и Хюлет — ударили джакпота.
Не знам дали новият министър на правосъдието е имал някаква висша философия за ролята на закона в днешното общество или гениално видение за мисията на Министерството на правосъдието, но във всеки случай от гледна точка на подчинените му не се забелязваше подобно нещо. За ужас на мнозина, включително и собствените му юристи, министерството на Хюлет редовно заемаше позиции, клонящи по-скоро към вярност на партийната платформа и изборната политика, отколкото към върховенството на Конституцията и федералните закони. Не минаваше месец, без някое бивше съдебно величие да изкаже възмущение от „политизирането“ на министерството. Но когато се стигнеше до търпимост към изтичане на информация в пресата, подходът на Хюлет бе неизменен: всичко зависеше от това кому е изгодно. Еванс го знаеше много добре и вървеше по коридора, сякаш го чакаше зъболекарски стол.
Блеър беше само ядосана; откакто напусна апартамента ми, не бе изрекла нито дума и пътуването ни към града се оказа много неприятно. За да докажа, че съм невинен, трябваше да спомена разговора си с Хърли, което само щеше да усложни положението. Той бе приложил старата тактика и в замайването си аз се хванах на въдицата. Ако те е грижа за някого, искаш да няма двусмислици, а аз още не бях готов да отпиша Мартин Грийн.
Една от секретарките ни въведе в личния кабинет на министъра. Хюлет седеше в края на малка заседателна маса. От дясната му страна беше заместник-министърът Дейвид Паркс, бивш старши съдружник в „Чатам и Бол“, доведен да се грижи за всекидневните административни проблеми на министерството. Що се отнася до Паркс, работата му си оставаше в общи линии същата и макар че би предпочел в държавната бюрокрация да има малко повече борба за оцеляване, той проявяваше истинска гениалност в откриването на нови начини да трови живота на подчинените си. В министерството му бяха лепнали злобния прякор „Секирата“.
Паркс говореше тихо и подчертаваше думите си с енергични жестове, а Хюлет кимаше. Тримата изчакахме да ни обърнат внимание и най-сетне министърът ни направи знак да седнем. Паркс рязко млъкна, облегна се назад и ни изгледа свирепо.