— Отдел ли? — Тя изчака секунда, след това се усмихна. — Може би цялото Бюро.
Еванс възторжено кимна.
— Филип е старо куче. Много е обикалял и познава Капитолия. Опитът му ще е от полза.
— Радвам се да го чуя — рече тя, но не изглеждаше убедена.
— Защо не ни разкажеш какво е открило разследването досега? — попита той, продължавайки да се хили като идиот. Завъртя стола, за да й посвети цялото си внимание.
Бъдещата шефка на ФБР започна без предисловия. Говореше само на Еванс, като че изобщо не бях в кабинета. Започнах да се чудя: на кого приличаше? Брюнетка, сиви очи, изключителен нос. Профил, който напълно ме утешаваше за това, че не гледа мен.
— Мартин Грийн работи в Комисията по разузнаване от пет години — започна тя. — Смятат, че е… че е бил много усърден и надежден. Беше упълномощен да получава информация от строго секретните отдели и дори по-нагоре и през ръцете му са минали буквално стотици поверителни документи, свързани с различни програми и операции, имал е достъп до съдържанието на редовните доклади на разузнавателните служби пред комисията. Според колегите му започнал да се държи странно преди около три седмици. Изглеждал много нервен и разсеян. Очевидно го тревожело нещо, макар да твърдял, че просто е преуморен. Освен това започнал да се държи подозрително. В края на август бил забелязан на два пъти да се обажда от уличен телефон на Юниън Стейшън.
— Телефонни кабини — промърмори Еванс. — Като в калпав филм.
— Има и по-лошо. През седмицата след шести август взел пет дни отпуск, уж за да урежда някакви семейни дела в Ню Джързи. Било е лъжа. Баща му казва, че не го е виждал от месеци. Ние обаче смятаме, че е бил в района на Ню Йорк, и все още се мъчим да изясним защо е отишъл там и с каква цел.
— Може да си е имал семейни проблеми — предположи Еванс. — Когато изчезват хора, най-често това е причината.
Той ме погледна и се навъси, защото усети, че е сгафил.
— Може би. Живеел с жена на име Даяна Морис, координатор на някаква асоциация на софтуерни компании. Били са заедно три години. Разговаряхме с нея накратко, но тя твърди, че няма представа къде е отишъл.
— Защо да го превръщаме в проблем на националната сигурност? — попитах аз. — Може да дължи пари на букмейкър, с когото говори от телефонни кабини. Може да става дума за много пари и той сега да лежи потрошен на някоя задънена уличка.
— Взел си е куфар и дрехи — отговори тя. — Колата му липсва. Един ден преди да изчезне е изтеглил всичките си спестявания. Ако играе комар, никой не е забелязал, а и това не обяснява пътуването до Ню Йорк.
Ние с Еванс обмислихме положението, после той отново запита:
— Имате ли представа къде е отишъл?
— Не. За всеки случай проверихме влаковете, самолетите, автобусите и корабите, освен това пуснахме бюлетин до щатската и местната полиция в източната част на страната.
— Има ли заповед за арест? — попитах аз.
— Не, що се отнася до външния свят, човекът просто е изчезнал.
— Може да е точно така — казах аз. — Нямаме доказателства за противното.
Лицето на Еванс стана мрачно.
— Има ли още нещо? — попита той.
— В общи линии това е. — Тя затвори бележника си. — Търсим го. И работим заедно с други служби, за да определим евентуалната опасност.
Помощник-министърът свали очилата и разтърка горната част на носа си. После каза почти виновно:
— Филип ще ръководи пряко разследването.
— Разбирам — отговори безизразно тя. Явно някой им беше казал що за стока съм.
Еванс се опита да я умилостиви.
— Разбира се, ще разчитаме най-вече на вас и колегите ви за правилния ход на разследването. Филип има полезен опит в криминалистиката, познава Капитолийския хълм и съм сигурен, че двамата ще направите добър екип.
— И аз съм сигурна — рече тя.
Еванс се озърна към мен.
— Аз също — казах аз.
— Добре. Министърът на правосъдието иска да е в течение, затова се обаждайте по-често.
— Кога бихте искали да започнем, агент Търнър? — попитах аз.
Тя стана и преметна чантата си през рамо.
— Няма по-добър момент от сегашния. Във вашия кабинет ли?
Малко по-късно слязохме в „кабинета“, който ми бяха намерили, когато се върнах на работа. Помещението служеше и за склад, а натъпканите шкафове и кутии с документи оставяха място колкото за едно бюро досами вратата. Наложи се Блеър да изчака, докато отскоча за втори стол. След неловък танц, в който освен нас участваха столът, вратата и няколко големи кашона, тя най-после успя да седне встрани от мен. Пъхнах крака под бюрото, за да има място за нейните. Ако бе имала някакви въпроси относно положението ми в министерството, вече нямаше смисъл да ги задава.