— Така казваше — отговори Даяна, продължавайки да върти пръстена. — Че имал да урежда някакви семейни дела.
— Но ти знаеш, че е бил в Ню Йорк?
— Да — тихо призна Даяна. Изглеждаше все по-нещастна.
Осъзнах, че съм се привел напред. Блеър обаче не изглеждаше изненадана.
— Откъде знаеш? — попита тя.
— Докато го нямаше, той се обаждаше всеки ден… на клетъчния ми телефон. Устройството показваше от кои номера звъни. Бяха нюйоркски номера. Записах си ги.
— Защо?
— Аз… не знам.
— Тревожеше ли те нещо?
— Той се държеше странно, преди да замине, и просто реших да ги запиша.
— Провери ли номерата? — попита Блеър. — За да разбереш откъде се обажда.
— Не.
— Ясно…
Сърцето ми подскачаше бясно. Попитай я, умолявах безмълвно аз, докато Блеър прелистваше записките си.
— Имам още един въпрос — изрече Блеър все тъй спокойно и бавно. — Извинявай за любопитството, но щом Мартин е казал, че има семейни дела в Ню Джързи, не се ли е тревожел, че може да разбереш истината, ако позвъниш на родителите му?
Без да откъсва очи от пода, Даяна отговори:
— Аз не им се обаждам.
Блеър кимна съчувствено.
— Според теб какво е правил в Ню Йорк? — попита тя.
— Не знам — отговори тихо Даяна. — Не ми каза и аз не го попитах.
Просто не искаше да признае истината. Защо му е на един мъж да лъже къде отива? Питай я, настоявах безмълвно аз.
Блеър утешително положи длан върху ръката на Даяна и тя най-сетне вдигна глава.
— Един последен въпрос и си тръгваме — каза Блеър с окуражаваща усмивка. — Пазиш ли още онези телефонни номера? Бих искала да си ги запиша.
Когато Даяна излезе от стаята, Блеър изобщо не ме погледна. От самото начало не ме харесваше, а след историята с „Поуст“ мнението й за мен окончателно слезе под нулата. Отначало не давах пет пари за това, но нещата почваха да се променят.
След минута Даяна се върна с листче хартия — може би първата ни истинска следа.
Малко по-късно се озовахме на улицата. Блеър вървеше към колата си, а аз се влачех след нея.
— Може ли да поговорим? — попитах аз.
— Трябва да се връщам на работа — каза тя. — Разговаряй в движение.
Ускорих крачка, за да се изравня с нея.
— Какво мислиш за Даяна?
— Мисля, че приятелите им са прави — каза Блеър. — Връзката е почнала да се изчерпва.
— Кой е загубил интерес, той или тя?
— От пръв поглед бих казала той, но кой знае, може тя да му е изневерявала с момчето от съседната канцелария. Тази мис Небраска не е толкова елементарна, колкото изглежда.
— Има татуировка — напомних аз.
— Божичко, Филип, и аз имам татуировка.
— Къде?
Тя ме погледна строго.
— Много си дискретен, а?
— Извинявай, плъзна ми се от езика.
— Не смятам, че има значение — каза тя.
— Права си. Много жени имат татуировки.
Тя раздразнено тръсна глава.
— Исках да кажа, че няма значение кой от двамата е загубил интерес. Не става дума за любовен триъгълник.
— Ами Наоми?
— Мене ако питаш, „Наоми“ сигурно е кодовото име на Магда Такач. Ако не е така, значи Мартин е кръшкал. Но ако тайната му връзка не е имала приятел боксьор, няма как да обясним изчезването му. А за случката в Портретната галерия изобщо няма обяснение. Всички улики говорят за шпионаж.
— Изглеждаш доста уверена.
— Бях уверена до тази сутрин. А това… — Тя потупа папката със записките — ме прави още по-уверена.
— Защо?
— Всички нюйоркски обаждания на Мартин са от телефонни кабини. Познава се по номерата. Мистър Грийн е много тайнствен човек и едва ли е хвърлял толкова много усилия само за да заблуди Даяна Морис.
— Какво ще правим сега?
— Ще видим къде са кабините и ще поогледаме наоколо. Може и да открием нещо, но не ми се вярва.
— Така е — съгласих се аз.
— Както и да е, работим по дедуктивния метод, нали така? Открихме още един факт в полза на тезата, че Грийн е продавал родината си.
— В доклада ще трябва да го отрека — напомних й аз.
— Да, вчера ми каза.
— Смяташ ли, че трябваше да откажа на министъра?
— Действай както сметнеш за добре — отговори тя, гледайки право напред.
— Този случай трябваше да помогне за кариерата ти — казах аз. — Ами ако съсипе тази на Уорън Йънг?
— Майната му на Уорън Йънг.
Все още я беше яд заради сблъсъка при сенатора. Явно имаше неща, на които държеше повече, отколкото на амбицията. Едновременно се радвах за нея и я съжалявах, защото способността да погазиш гордостта си е едно от най-важните условия за издигане в столицата. Можех да й го обясня, само че тя не беше в настроение да слуша съвети за кариерата си.