— Бил ли е Уорън в Ню Йорк през онази седмица?
— Да, събирал е средства. Първо мисис Уорън, после и двамата. Хей! Може би Мартин пише някакво изложение! Страшно би ти харесало, нали?
— Ако спреш да ме анализираш, може би ще намериш време да си изясниш за какво всъщност става дума.
— Не, Филип, аз вече знам за какво става дума. Знам, защото ние тук събираме факти и ги разглеждаме обективно.
— Слушай, защо не се опитаме поне веднъж разговорът да е различен?
— Как така?
— Този път аз да имам последната дума.
Така и направих. Затворих телефона. Спорът с Блеър би бил неприятен, дори и да не бъркаше тъй умело в раната с този анализ на психиката ми. С факта, че някога бях заел много честна, много доблестна позиция, за което целият град се постара да ми разкаже играта. Дори онези, които одобряваха жеста, тайничко се опасяваха от извършителя му. След това, откъснат от колегите, а постепенно и от собствената си съпруга, намирах в целия свят една-единствена личност, която все още смяташе, че съм страхотен. Когато тя умря, Хъмпти Дъмпти падна от стената и всички кралски доктори не успяха да го съберат отново. Всеки ден Хъмпти се качва на автобуса до чистилището и мечтае за освобождение. А после изведнъж изниква интересен случай. Мартин Грийн, усърдният и добродетелен Мартин Грийн е изправил всички на нокти. Дали пък не мога да му помогна? Разбира се, стига това да ме измъкне от чистилището.
Но това не означава, че няма да гледам да измъкна от резултата нещичко и за себе си.
7
— „Йънг за президент“, добър ден.
— Добър ден. Мичъл Глас, моля.
След като изходът от разследването на Блеър бе предрешен, вече нищо не ми пречеше да започна свое собствено проучване.
— Мичъл Глас на телефона.
— Мичъл, обажда се Филип Баркли. Аз…
— Има ли някакви новини за Мартин?
— За съжаление не. Все още разследваме.
— О… Защо ме търсите?
— Доколкото разбрах, с него сте били приятели. Работили сте заедно в Комисията по разузнаване.
— Вече казах това на ФБР. Нямам ни най-малка представа къде е отишъл. — Чух как някой наблизо изрича името му. — Изчакайте малко, ако обичате — каза той и преди да отговоря, ме прехвърли на изчакване. Минаха цели пет минути, докато се обади отново без капчица извинение. — Има ли нещо друго? — запита нетърпеливо той.
— Само призовката.
— Призовка ли?
— Имам някои въпроси към вас и работя по много напрегнат график. Ако сте прекалено зает, за да поговорим в момента, тогава ще трябва да ви призова по съдебен ред.
— О… Може ли да се преместя на друг телефон?
— Действайте.
След няколко прещраквания той се обади отново.
— Извинявайте, мистър Баркли. Не исках да бъда груб, но тук съм под страхотен натиск. Занимавам се с финансовата отчетност на кампанията и работя по четиринайсет часа дневно, без почивни дни. Дори когато вляза в тоалетната, все ще се намери някой досадник да ме заговори през вратата.
— Май е по-тежко, отколкото в комисията.
— Така е, но поне има шанс за награда. Знаете ли, опитах се да го кажа на Мартин. Посъветвах го да дойде тук. Щом имаш шанс да работиш за човека, който сигурно ще е новият президент на Съединените щати, струва си да използваш случая максимално.
— Максимално?
— Какво ще направи за хората от Комисията по разузнаване, ако го изберат? Най-много да се яви на прощалното празненство. Но ако работиш в кампанията… е, пълководците винаги пускат армията си да плячкосва, нали?
— Така е. Мартин не прояви ли интерес?
— Никакъв. Той винаги си е бил особняк.
— Мичъл, вие с Мартин сте били приятели. Забелязахте ли нещо особено в поведението му, преди да изчезне?
— Той не беше на себе си. Определено имаше нещо наум. Нещо го плашеше или тревожеше, но не знам какво.
— Смятате ли, че би могло да е свързано с приятелката му?
— Даяна ли? Не знам. По някое време мислеха да се женят, но не знам какво стана после. Мартин никога не говореше за това, а не вървеше да го попитам направо. Просто до някое време имаше такава тема, после край.
— Да не би да е имало и друга?
— Не знам. Той е симпатично момче, много възможности му се отварят, само че не ми е споменавал дали ги използва. Но пък, от друга страна, е много потаен. Може да е кръшкал всяка вечер, без никой да разбере.
— Май няма друг като него по тия места — казах аз.
— Може ли да ви попитам нещо?