— Какво?
— Вярно ли е онова, дето го пишат по вестниците?
— Не знам. Вие как мислите?
Той мълча дълго, вероятно обмисляше отговора си.
— Знаете ли, откакто прочетох онази статия, обмислям всеки спомен за него. Мартин Грийн да е шпионин? Както казах, той е много потаен, тъй че в това отношение нещата пасват, но все пак ми звучи шантаво. Той сякаш искрено се вълнуваше — не само за работата, но и за хората. Как може човек да е доброволец за всяка дейност в полза на съседите си, а после да прецака всички ни?
— Като прикритие е страхотно, нали?
— Сигурно. Може би всичко е някаква сложна схема за проваляне на кандидата. И това е безумно, но не чак колкото шпионажа.
— Да провали Йънг?
— Да, знам, че е глупост. Тук сме наблъскани като сардини и нивото на параноята, включително и при мен, е хвръкнало до тавана. Започнах да обмислям всяка дума и постъпка на Мартин в търсене на скрит смисъл.
— Точно това се прави в подобни ситуации.
— Да, така е.
— И… открихте ли нещо?
Той се разсмя тихо.
— Не знам какво може да означава, но имахме странен разговор около седмица преди да изчезне. Не разказах за това на ФБР. Не че криех, просто го бях забравил.
— Добре.
— Всъщност… сетих се, но ми се стори, че няма връзка с въпросите, които задаваха, разбирате ли?
— Разбирам. Продължавайте.
— Бях се върнал на Капитолия за прощалното празненство по случай пенсионирането на Ърскин. Това е конгресменът от Оклахома. Двамата с Мартин стояхме в ъгъла и си приказвахме, когато изведнъж влязоха сенаторът и мисис Йънг, и… ъъъ… нали я знаете…
— Разведени сме от години. Продължавайте.
— Добре де, влизат те като златната двойка в гимназията — героят от футболния отбор и неговата приятелка мажоретката. Уорън е висок, издокаран, с идеална прическа. Богат, сенатор, вероятно бъдещ президент и не стига всичко това, ами и води под ръка тази… богиня.
— Схващам картината.
— Хей, знам много добре, че всеки си носи отговорност за живота, но — дявол да го вземе! — тоя тип е пипнал голямата печалба в лотарията, нали?
— Така си е.
— Гледаме ги ние и аз подхвърлям на шега, че няма справедливост на тоя свят. Един човек обира всичкия късмет.
— А Мартин какво каза?
— Каза: „Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат“.
— Какво е искал да каже?
— Не разбрах. С това разговорът приключи, а когато имаш работа с Мартин, приключеното е приключено. Слушайте, отвън се е натрупал народ да ме търси. Има ли нещо друго?
— Само още един въпрос. Вие ли държите сметка за разходите по кампанията?
— Адски се надявам да е така. Иначе ще си имаме страхотни проблеми с Федералната избирателна комисия.
— Доколкото разбрах, Мартин не е работил по кампанията.
Гласът му изтъня.
— Хей! Никой не бива да пресича тая черта. Ако някой държавен служител се е включил в кампанията за сметка на данъкоплатеца, станало е изцяло без мое знание! — Той помълча, за да се съвземе, и когато заговори отново, в гласа му несъмнено звучеше тревога. — Казва ли някой, че има такова нещо?
— Успокойте се. Просто пиша доклад и трябва да проверявам всичко по два пъти. Разполагате ли вече с разходите за август?
— Имам компютърна разпечатка до края на миналата седмица.
— Защо не ми я пратите по факса? Може да ми потрябва, ако се наложи да изтъкна, че работата на Мартин за сенатора не е имала нищо общо с дейностите по кампанията. Вероятно се подразбира, но за всеки случай…
— Дадено, имате я след десет минути. И моля ви, обадете се, ако изскочи нещо ново.
— Непременно. Сигурно ще разговарям и с други приятели на Мартин.
— Естествено.
— Вероятно ще почна от Наоми.
— Коя е тя?
— Извинявайте, май не е Наоми. Не мога да го разчета. Така или иначе, ако излезе нещо важно, ще ви съобщя.
Когато бях прокурор, интуицията ми почти винаги излизаше права. Постепенно свикнах да вярвам на инстинкта си, дори когато догадката изглеждаше невероятна, и така си спечелих репутация. Човек може да загуби кариера, семейство, престиж, дори вяра в себе си, но не и инстинктите.
— „Градски лимузини“. Да ви обслужим е удоволствие.
В гласа звънтеше уникалната смес от забързаност и светска умора, характерна за всички от бранша на услугите в Ню Йорк.
— Добро утро, името ми е Филип Баркли. Обаждам се във връзка с президентската кампания на сенатор Йънг.
— Да, сър. Кола ли желаете да поръчате?
— Не, не днес. С кого разговарям?
— С Майк.
— Майк, занимавам се с финансовите проблеми на кампанията. Пред мен има квитанция за кола и шофьор, предоставени на Констанс Йънг от осми до десети август.