— Разбрано. Има ли нещо нередно с квитанцията?
— Не, нищо нередно. Просто счетоводството има изискване да отделяме личните разходи от служебните. Питам се дали имате дневник с часове и маршрути, за да направя уточнения. Налага се да бъдем много внимателни.
— Изчакайте — каза човекът отсреща и вместо гласа му в слушалката прозвуча песен на Франк Синатра.
Провеждах телефонно разследване по списъка на разходите, който бях получил от Мичъл Глас. Открих, че по време на едноседмичния престой на Мартин в Ню Йорк Констанс е отседнала в хотел „Плаза“. В сряда вечер тя била основната атракция на приема за събиране на средства в „Армонк“, през целия четвъртък и в петък сутринта имала срещи с организаторите на кампанията в Ню Йорк и с други важни личности. В петък следобед долетял Уорън, за да се включат в съботния празник в имението на един от дванайсетте хиляди инвеститори, оставили своята диря върху топографията на Източен Лонг Айланд.
Двама души в град с осем милиона жители.
Отново се раздаде гласът на Майк:
— Готово, открих ги… Пътни листове за сряда, четвъртък, петък и… да, продължило е до петък вечер. Откарали са я на адрес в Саутхамптън и с това е приключило. Искате ли копия?
— Можете ли да ми ги пратите по факса?
— Да ви обслужим е удоволствие — повтори той. — Десет минути.
Тъкмо започвах да преглеждам пътните листове, когато ме прекъсна телефонен звън. Обаждаше се Еванс.
— Искам да направиш нещо — каза той. — За съжаление отказ не се приема.
— Какво?
— Трябва да осведомиш Едуард Йънг за хода на следствието.
— Не.
— Ще те чака утре сутрин.
— Работя над поверителен доклад по разследване, Алан.
Това тук е Министерство на правосъдието и той не е крал, а най-обикновен гражданин.
Еванс замълча. Чувах го как прави дихателни упражнения.
— Добре — каза накрая.
— Добре ли?
— Само се чудя дали да пратя Секирата по дяволите, или да му кажа, че не ме слушаш. Резултатът ще е все същият, но при първия вариант загивам малко по-доблестно, не смяташ ли?
— Страхотна управленческа техника, Алан, да се правиш на заложник.
— Грубичка, но ефективна. Какво ново около жената-чудо?
— Жената-чудо ли?
— Още не мога да се сетя на кого ми прилича.
— В Ню Йорк е. Обиколили са телефонните кабини, които е ползвал Грийн, но засега имат само най-общи изводи. В смисъл, че Манхатън е много голям.
— Все още има изгледи да спазим срока, нали?
— Аз си върша работата, а доколкото усещам, и тя държи здраво откъм нейния край.
— Не ще и дума. Познаваш ли Дийн Лъстигард от Бюрото?
— Не.
— Той ми разправи една историйка за нашата агент Търнър.
— Само без неприлични подробности, Алан.
— Не, не е каквото си мислиш. Било някъде през втората или третата й година. Отива тя заедно с още един агент, някой си Бродерик, да разпитат бившата приятелка на един беглец на име Тачър, който убил пазач по време на банков обир. Както я разпитват, онзи Тачър изскача от другата стая и почва да гърми на поразия. Бродерик се просва на пода, а Търнър вади пищова и стреля два пъти. Лъстигард разправя, че в гърдите на Тачър имало две дупки, които спокойно можело да се закрият с монета от четвърт долар!
— Впечатляващо.
— Не забелязах, когато беше дошла тук, но според теб къде си носят оръжието жените агенти?
— Мисля, че нейното е на колана за жартиерите.
Еванс помълча, докато осмисли идеята.
— Оказа се, че е от армейско семейство — каза той. — Учила се от националния шампион по стрелба с пистолет или нещо подобно. Дийн разправя, че за онзи случай й дали медал и оттогава поела нагоре. Как ти се струва, а?
— На твое място не бих я нарекъл жената-чудо.
Еванс се разсмя.
— Да, определено не е добре да си развалям отношенията с нея.
— Алан, билетът за Портланд е в чекмеджето ти, нали?
— Утре в десет сутринта те чакат в Двореца.
Едуар Льожьон, елзасец по рождение, изплувал от Втората световна война бездомен и без пукната пара. Според официалната му биография около 1950 година вече бил натрупал малко състояние, „прехвърляйки стоки и материали от места, където били необходими, към други места, където били още по-необходими“. Емигрирал в Съединените щати, превел фамилията си, означаваща млад, на английски и започнал да прилага в процъфтяващата американска икономика уроците, усвоени от европейския черен пазар. Йънг бил привърженик на принципа на лоста — ресурси, капитали и сведения да се използват с максимален ефект. Когато инвестирал в някое начинание, правел го преди обществената заявка. Когато купувал имот, избирал ключовия парцел, необходим за бъдещ строеж. А когато било полезно да се знае нещо, научавал го пръв. През 1965 година вече се нареждал сред най-богатите хора в страната.