— Вие вярвате ли, че онзи човек е шпионин? — попита Йънг.
— Аз само анализирам фактите. Засега разполагаме единствено с косвени улики и няма никакви доказателства за нарушение на държавната тайна.
Той кимна.
— Разбирам…
Отново настана тишина и той вдигна чашата, за да отпие още една глътка вода. Беше толкова съсухрен, че се нуждаеше от редовно напояване.
— Това е единственото, което трябва да докладвам — казах аз.
Вече се питах защо съм повикан тук. При слабия интерес, който проявяваше, би могъл да научи всичко от един телефонен разговор с министъра и най-вероятно бе сторил точно това.
Йънг остави чашата и замислено се вторачи в мен.
— Вие бяхте женен за Констанс — каза накрая той. — Затова ви възложиха тази задача.
— Знам — казах аз и се запитах до каква степен е участвал в това решение. Кой знае, може би идеята идваше изцяло от него. Можех да се окажа марионетка, провиснала на конци под тези костеливи ръце, осеяни със сини вени и старчески петна.
Йънг насочи поглед към града отвъд реката.
— Констанс много помага на Уорън.
— Тя е много способна — отвърнах аз, посягайки към куфарчето си.
Йънг се навъси.
— Тя е жена — докато търсеше подходящата дума, главата му се клатушкаше на тънката шия… — с апетити.
И той впи очи в моите, дебнейки реакцията.
Вдигнах куфарчето на коленете си.
— Ако няма нещо друго, което желаете да узнаете за разследването, трябва да се връщам на работа.
Той искаше да ме разпита за снаха си; усещах го по лицето му.
— Довиждане, мистър Баркли — каза накрая Йънг. — Ще чакам доклада ви с нетърпение.
8
В петък сутринта седях зад бюрото си и усърдно разкрасявах фактите. Един изпълнен с факти доклад от двайсетина страници би убедил всеки страничен наблюдател, разполагащ с време и желание, че си струва да го прочете. Във Вашингтон обаче нещата стояха по-иначе, тъй че докладът ми трябваше да има внушителен обем за деня, когато щяха да го хвърлят по масите или размахват пред телевизионните камери. Допълних липсващия обем с биографични данни, обстоятелства около случая и обяснения за какво ли не — от правилата за издирване на изчезнали лица до разузнавателните методи и възможности на страните от бившия Източен блок, работещи днес с ограничени средства и актуализирани приоритети. Вмъкнах дори няколко внушителни диаграми за използваните човешки ресурси и разходите по издирването. Четивото се оформяше като мрежа от факти и заключения, изградена в крайна сметка върху една проста предпоставка: ако читателят не бе склонен да смята Грийн за шпионин, нямаше да открие нищо, което да промени убеждението му. Разбира се, нямаше и нищо утешително за най-предпазливите по въпросите на националната сигурност. Моят отчет нямаше да реши въпроса веднъж завинаги, но щеше да изпълни основната си задача — да послужи на Уорън като спасителен пояс до края на първичните избори. А щом си осигуреше номинацията, той можеше да се заеме с въпроса за шпионажа малко по-отдалеч и от позиция на силата.
Някъде към единайсет Блеър позвъни да ми каже, че имало вероятност Грийн да е забелязан в Маями. В момента проучвали сигнала. Аз пък й казах, че напредвам с доклада, но съм готов да спра работата, ако има напредък по случая. Споменах, че следобед ще излизам, и тя веднага наостри уши.
— Обещай ми, че няма пак да разследваш самостоятелно.
— Измъквам се по лична работа — отговорих аз, което беше напълно вярно, и побързах да добавя: — Трябва да тръгвам. Ако има някакви новини, остави ми съобщение тук или у дома.
Малко след дванайсет напуснах кабинета и хванах такси до аерогарата. Бях посветил утрото на служебните задачи и груповите усилия; сега пристъпвах към солова акция. Хванах самолета за Ню Йорк в един следобед и след кацането се добрах с такси до Манхатън. Денят беше горещ за септември. По улиците гъмжеше от бизнесмени с разкопчани яки и жени с рокли без ръкави и високи прически. Всички изглеждаха щастливи. Все още бе лято и — слава богу — петъчният ден отиваше към края си.
Пристигнах на ъгъла на Седемдесет и пета улица и Лексингтън Авеню трийсет минути по-рано. За да убия времето, обиколих близките витрини, изядох един хотдог и отново бях на ъгъла в три и петнайсет, когато се зададе лимузина „Линкълн“. Дясното стъкло се спусна надолу и аз надникнах в сенчестото купе.
— Вие ли сте Баркли? — попита отвътре пресипнал глас.
— Аз съм. Мистър Мърфи?
Засенчих очи, за да различа шофьора — мъж на около петдесет години с тъмен костюм, оредяваща бяла коса, дебел врат и трапчинка на брадата.