— Имате ли някакъв документ?
— Разбира се.
Подадох му през прозорчето служебната си карта. Шофьорът огледа снимката и после вдигна очи към лицето ми.
— Остарели сте — каза той.
— От слънцето е — отговорих аз.
Той натисна бутона за отваряне на вратата и аз седнах до него. Стъклото плъзна нагоре и жегата и шумът останаха нейде далече, прогонени от тъмните стъкла, климатика и тихия джаз от стереоуредбата. Двигателят работеше на празен ход, а Мърфи продължи още малко да оглежда картата ми.
— Благодаря, че приехте да се срещнем — казах аз.
— Няма проблеми — отговори шофьорът и най-сетне ми върна картата. — Беше ми по път. В четири и половина трябва да взема от центъра един редовен клиент. Всеки петък го карам до имението му в Хамптън.
Той хвърли поглед в страничното огледало, после вмъкна колата в автомобилния поток, устремен на юг. Държеше волана с две ръце и аз зърнах на дясната му китка златна гривна с името „Майкъл“, а на лявата часовник „Ролекс“. Състоянието на носа и пръстите на дясната му ръка подсказваше, че в извънработно време си позволява да пийне по някой коктейл и да запали цигара без филтър, но ако не се брои биреното коремче, човекът изглеждаше здрав и стегнат.
— Инвестирате ли във взаимоспомагателни фондове? — попита той.
— По малко.
— Онзи тип управлява един от фондовете — „Бенчмарк“, „Бенчли“, нещо такова.
— Сигурно добре се справя, щом може да си позволи имение в Хамптън.
Той се усмихна и хвърли поглед към огледалото.
— В днешно време всички си позволяват имения в Хамптън, а лично аз бих избрал по-добри акции с ези-тура. Онези, дето управляват пенсионния ми фонд, би трябвало да бъдат обесени за глупост. — Спряхме на червен светофар и той се озърна към мен. — Значи разследвате, така ли?
— Аха. Изборите са догодина и сега търсим всички възможни нарушения на законите за финансиране на кампанията. Носят се слухове, че китайците пак почнали да раздават пари на всички кандидати. Трябва да проверим.
— Значи искате да знаете дали госпожата на сенатора не е бръкнала с пръстче в буркана със сладкото?
— Точно така.
Мърфи се разсмя.
— Ще ви кажа нещо, но без да ме цитирате.
Той ме погледна, очаквайки потвърждение.
— Говорете, ще си остане между нас.
— На оная кучка й нямам вяра за пет пари. На всичко е способна.
— Според пътните листове сте я возили из града цели три дни. Не вярвам да е било забавно.
— В сряда я взех от летище Ла Гуардия и я откарах до някакъв лъскав козметичен салон в Ист Сайд, после до „Плаза“. По-късно отидохме в „Армонк“ на един от онези приеми, където хвърляш десет бона, за да ядеш прав. В петък я откарах на още един такъв купон в Хамптън. Може там да е срещнала някой от вашите китайски приятели, но не съм ги видял.
— Едва ли, и на двете места е имало журналисти. Знаете ли да се е срещала с някого в хотела?
— На два пъти я чаках във фоайето и не си спомням да са минавали китайци, но и не съм си правил труда да наблюдавам.
— Естествено. В пътния лист пише, че в четвъртък сте я откарали на друг адрес в Манхатън.
Той кимна.
— До „Блаженство“.
— Това ресторант ли е?
— Балнеолечебен център. В Сохо. Там ходят богатите дами да си обновят ноктите и кожата. — Той поклати глава и се подсмихна. — Но ще ви кажа нещо. Доста жени съм откарал дотам и на излизане изглеждат по-добре, отколкото на влизане, тъй че трябва да има нещо в тая работа.
— Сигурно.
Той се озърна към мен и каза:
— Изглеждате малко разочарован.
— Тъй ли?
Канех се да отрека, но той ме потупа по ръката.
— Чакайте, не съм свършил. Може и да не е китайската връзка, но, току-виж, се окаже интересно за вас.
— Какво?
— Докато отивахме към балнеоцентъра, спряхме на едно място. Дори не ни беше по път. Завихме обратно и подкарахме през целия град.
— Накъде?
— Към „Уолдорф-Астория“. Тук наблизо, малко по-нататък по Лексингтън Авеню. Тя остана вътре около час. Не знам с кого се е срещала.
— Знаехте ли, че ще отиде там, когато я взехте?
Той поклати глава.
— Не, тя също не знаеше.
— Как разбрахте?
— Тя си изпусна часа в балнеоцентъра. Но й дадоха друг. След като се върна в колата, позвъни по телефона и им каза, че имала работа и трябвало спешно да й определят нов час. Май отговорът не й хареса, защото се вкисна и нареди да повикат управителя на телефона. — Той поклати глава. — Между нас казано, жал ми е за сенатор Йънг. Ако е чувал и една десета от онова, дето трябваше да го изтърпи онзи управител…
— Как стана онази история с „Уолдорф“? Просто й хрумна, така ли?