— Не, не беше така. Тя разговаряше с някого по телефона и я чух да казва „Уолдорф-Астория“. После ме попита за колко време можем да стигнем. Казах й, че трябва да завием обратно и да пресечем града. При това натоварено движение може да отнеме трийсет до трийсет и пет минути. Това също не й хареса. А аз какво да правя, по дяволите? В Манхатън сме все пак.
— Тя ли се обади, или й позвъниха?
— Мисля, че й позвъниха.
Замислих се дали да не проверя телефонните записи, но това беше сериозно начинание и в момента нямах време за него.
— Може ли да спрем пред „Уолдорф“? — попитах аз. Искам да се обадя по телефона.
— Използвайте моя, безплатно е.
— Разговорът е междуградски и имам служебна фонокарта — казах аз. — Освен това искам да надникна вътре. Ще отнеме само минута.
Наближихме „Уолдорф“ и той спря до тротоара южно от входа откъм Лексингтън Авеню. Влязох, прекосих фоайето, излязох през другия вход на Четирийсет и девета улица и се отправих към телефонната кабина на ъгъла — същински тотемен стълб от стомана и плексиглас. Уверих се, че е същата, която бе използвал Грийн, после се върнах пак през хотела към чакащата лимузина.
— Благодаря — казах аз на Мърфи, който гледаше в страничното огледало.
Шофьорът кимна, без да откъсва очи от огледалото.
— Май става нещо — подхвърли той.
— Какво искате да кажете?
— Виждате ли черния форд зад пощенската камионетка?
Камионетката беше паркирана до отсрещния тротоар, приблизително на еднакво разстояние от двете пресечки. В колата зад нея седяха двама мъже и гледаха право напред.
— И какво? — попитах аз.
— Засада — каза Мърфи. — Повярвайте ми, разбирам от тия неща.
— Да не сте бивш полицай?
— Цели двайсет и осем години, и то предимно в тукашния район. Онези двамата си седят в колата и се правят на разсеяни. Преди малко единият излезе и отиде до ъгъла да огледа.
Значи бе могъл да ме забележи до телефонната кабина.
— От нюйоркската полиция ли са? — попитах аз.
Мърфи поклати глава.
— Не, вероятно от някоя федерална служба, може би ФБР или Агенцията за борба с наркотиците.
Светофарът на ъгъла светна зелено и той отново се вмъкна в автомобилния поток. Черната кола остана на място.
— Какво друго искате да знаете? — попита Мърфи.
— По кое време имаше час мисис Йънг в балнеоцентъра?
— Точно в единайсет. Накара ги да я приемат в дванайсет и половина. Спомням си, защото имаше голям спор, че било по обедно време и трудно щели да я вкарат в графика.
Телефонът до „Уолдорф“ беше използван в десет и четирийсет. Вероятно Грийн бе позвънил на Даяна, докато е чакал Констанс.
— Вижте, много съм ви благодарен за информацията казах аз. — Ако се сетите още нещо за спирането пред „Уолдорф“, ще ми съобщите ли?
— Няма проблеми — отвърна с усмивка Мърфи. — Войната срещу престъпността никога не свършва.
В събота отидох на гробището. Констанс беше заета. На гроба имаше свежи цветя и повехналата трева бе заменена със зелени чимове. Бившата ми жена никога не се колебаеше между решение и действие, нито пък се задоволяваше с полумерки. Захванах се с цветята, макар че не беше необходимо — подреждах, приглаждах и през цялото време разказвах на дъщеря си какво съм прочел за морските лъвове в Националния зоопарк. Така и не бяхме успели да видим морските лъвове. Накрая споменах и за Орегон. Казах й, че пак ще можем да си говорим, а всяка година на рождения й ден ще идвам да я посетя. После приключих разговора с обичайното обещание, че един ден всички ще бъдем заедно.
След като свърших работата, аз легнах на скамейката, затворих очи и се заслушах в бръмченето на насекоми и самолети. Усещах студения камък под гърба си и топлината на слънчевите лъчи, проникващи през трептящите листа. После всичко наоколо постепенно изчезна, оставяйки само звука на собственото ми дишане и аромата на цветя.
По някое време ме събуди затръшването на автомобилна врата нейде наблизо. Вдигнах глава и видях как на петдесетина метра от мен носят махагонов ковчег към купчина прясна пръст. Затракаха още врати и след ковчега се проточи черна върволица опечалени. Пак легнах и затворих очи и скоро монотонните молитви се сляха със звуците на природата. Чух смътно: „… раб Божи Робърт…“
Почивай в мир, Робърт. Requiescat in pacem.
Задрямах отново, докато ме разбуди хрущенето на лопати, захапващи купчината пръст. Близките и роднините си бяха тръгнали, оставяйки Робърт на грижите на непознати, които разговаряха оживено, докато го затрупваха. След няколко минути спряха и запалиха по цигара. Единият отиде до голяма чанта и извади отвътре хладилна кутия. Другите се събраха около него, приклекнаха и хвърлиха предпазливи погледи на всички страни, преди да си разпределят бирите. Известно време разговаряха, пиеха и пушеха, после изпразниха кутиите, метнаха фасовете върху клетия Робърт и се хванаха отново на работа. Аз станах, демонстративно им обърнах гръб и се отправих по пътя, който лъкатушеше през гробището. Крачех бавно, оглеждах датите по паметниците и автоматично пресмятах кой колко е живял.