С усилие насочих мислите си към следствието. Ако не се броеше историята в Портретната галерия, всички думи и действия на Грийн сякаш водеха към любовна история със съпругата на председателя. Пътуването ми до Ню Йорк в общи линии бе потвърдило това. Логично погледнато, една любовна история не доказваше, че Грийн не е шпионин, но шансовете да е прикривал две пагубни тайни изглеждаха почти нулеви. Ако Мартин успешно се е занимавал с шпионаж, тогава защо да рискува с една тъй опасна връзка?
Не, реших аз, било е любовна история, и то съвсем глупава. Горкият, праведен Мартин се мотае из Ню Йорк и чака своята възлюбена. Дори и в най-благоприятни условия една любовна история с жената на шефа би била мъчително нещо, но този шеф беше кандидат за президент, а въпросната дама… как го бе казал свекър й? Констанс беше жена с апетити. И през последната ни година заедно бе станало очевидно, че ги задоволява с някого — който по-късно се оказа Уорън.
Обиколих гробището и се върнах към скамейката. Обясних на дъщеря си, че ако свърша работата добре, ако не си изкривя душата, нещата могат да станат много трудни за всички ни. Казах й, че мама се е променила, че е преживяла много трудни времена, когато малкото й момиченце отиде на небето, и че понякога хората могат да се строшат също като играчките. После взех решение. От мен се искаше да напиша доклад, че няма доказателства за изтичане на тайни от Комисията по разузнаване и че Мартин Грийн не е бил шпионин. Това не представляваше цялата истина, но все пак бе чиста истина, а и имаше ли значение? Щях да довърша проклетия доклад, да напудря несъответствията и след месец да си събера багажа. Оставях Америка на сенатора и мисис Йънг; за себе си исках само късче от Орегон. А ако някой ден Мартин Грийн изникнеше с вой пред вратата на Констанс като някакъв съвременен вариант на Стаили Ковалски — е, това вече нямаше да ме засяга.
Тръгнах по пътеката към мястото, където бе спряла катафалката. Отдясно една жена в инвалидна количка стоеше пред бордюра и се чудеше как да преодолее петнайсетте сантиметра спускане. Не забеляза, че се приближавам.
— Мога ли да ви помогна? — попитах аз.
Жената се усмихна.
— Канех се да направя салтомортале от бордюра, но щом предлагате…
Спуснах я на пътя.
— Не е много достъпно място — казах аз.
— Ужасно е — отвърна тя. — Смятам да открия гробище за инвалиди.
— Няма да имате конкуренция.
— Направо ще си умират за място там.
— О!
— Извинявайте, изплъзна ми се от езика — каза през смях тя. — Може ли да ви досадя още малко? Отивам в административната сграда да се обадя по телефона. Същият тип, който отговаря за бордюра, е забравил да изгради рампа там.
— С удоволствие.
Минах зад количката и я подкарах по пътя. Жената се озърна през рамо към мен и протегна ръка.
— Сюзан Едуардс — каза тя.
Имаше интересно лице — сърдечна усмивка, която подчертано контрастираше с твърдия поглед в очите. Тази жена умееше да оцелява.
Стиснах ръката й.
— Филип Баркли. Много ми е приятно.
— Кого посещавате?
— Дъщеря си.
— Ооо! Кога е починала?
— Преди малко повече от три години. А вие кого посещавате?
— Съпруга си. Преди седем години катастрофирахме с автомобил. — Тя потупа подлакътниците на количката. — И сега съм на колела.
Оцених небрежния й тон, както и факта, че споменаването на дъщеря ми не отприщи обичайния поток от съчувствие и разпит. На колко години беше? О, боже мой. От какво почина? О, колко ужасно. Колко време продължи? Кой я лекуваше? С каква терапия? И тъй нататък, и тъй нататък до неизбежното продължение: имам един приятел, чийто племенник… Ненавиждах подобни разговори. Ненавиждах ги и когато дъщеря ми лежеше в болницата. Не вдигах телефона. Отбягвах приятелите си. Бягах от всички онези загрижени физиономии и правех безплодни опити да се укрия в работата поне за ден, поне за час. Извинявай, в момента не мога да ти обърна внимание, закъснявам. Да, караме ден за ден. Да, нищо повече не можеш да направиш. Добре, непременно, много ти благодаря.
— Юрист ли сте? — попита жената.
— Личи ли си?
— Във Вашингтон щом носиш вратовръзка, значи си юрист. По каква линия работите?