— По държавна. Министерство на правосъдието.
— Това е важна работа.
— Не чак толкова важна, колкото много други неща.
— С престъпността ли се борите?
— Не, само пиша докладни записки.
— Съпругът ми работеше в антитръстовото законодателство. А вие?
— Не, много е сложно за мен.
— И за мен. Изобщо не го разбирах. Стигнах до фиксирането на цените, но по-нататък не успях.
Наближавахме административната сграда.
— Излъгах ви — каза жената.
— Така ли?
— Аха. Ще ми трябва още една услуга. Вътре има телефонен автомат. Ако щете, вярвайте, монтирал го е виновникът за бордюрите и рампата. Ако ми наберете номера на такситата, обещавам да не ви искам пари за разговора.
— Имам по-добра идея. Къде отивате?
— Благодаря, но вече достатъчно ви се натрапвах.
— Не бързам — казах аз. — С удоволствие ще ви метна, където искате.
Тя пак се разсмя.
— Веднъж един шофьор на такси едва не ме метна наистина. Горкият човек, уплаши се повече и от мен.
— Ще внимавам.
— Не се прибирам направо у дома. Първо ще отида в „Макдоналдс“ да си поръчам хамбургер с голяма порция картофи и ягодов шейк. След гробището винаги ходя там и си поръчвам едно и също. Изобщо нямам представа защо. — Тя се извърна. — Вие имате ли представа?
— Защото е достъпно за човек с инвалидна количка?
Тя се усмихна широко.
— Шегаджия! Наистина ли сте юрист?
Отидохме до колата и тя ми показа как да я настаня и да сгъна количката. Десет минути по-късно бяхме спрели до гишето в „Макдоналдс“ и си поръчвахме обяд.
— Къде искате да хапнете? — попитах аз.
— Защо не тук, на паркинга? Можем да пуснем радиото и да послушаме музика.
Избрах място срещу магистралата.
— Вече знаете какво работя — казах аз. — А вие?
Сюзан изстискваше няколко пликчета кетчуп върху пържените си картофи.
— Защо не правят по-стабилни кутии? — промърмори тя. Помислих си, че не иска да отговори, но после тя захапа един картоф и каза: — Проучване.
— Какво проучвате?
— Правителствени програми, служебни правилници, отчети, статистика и тъй нататък. Работя в малка компания, извършваща проучвания за клиенти, които се интересуват от намеренията на правителството. В общи линии през половината време съм в библиотеката на Конгреса, а през останалата половина работя у дома по интернет. Чета купища правилници и други правителствени издания. Скучна работа, идеално лекува безсъние, но интернет е интересен. Просто нямате представа какви неща може да открие човек по мрежата.
— Така казват.
— Не си падате много по интернет, нали?
— Отгатнахте.
Разговорът секна. Хранихме се мълчаливо, докато тя каза:
— Е, писали ли сте напоследък интересни доклади? — Двамата се разсмяхме. — Май прекалявам! — призна си тя.
— Сега вече прекалявате — отвърнах аз.
— Добре, да зарежем докладите. Може ли да ви задам един личен въпрос?
— Какъв?
— Какво стана със съпругата ви?
— Разведохме се. Защо питате?
— Просто бях любопитна. Много съм пряма, нали?
— Няма нищо.
Тя отхапа от хамбургера, сдъвка залъка и каза:
— Някога бях срамежлива, но… човек превъзмогва някои неща, нали знаете?
— Знам.
— Те сякаш вече нямат значение.
— Просто научаваш кое е важното.
Тя кимна и вдигна едно картофче.
— Като хамбургерите и пържените картофи!
— И ягодовия шейк — добавих аз.
Откарах я до дома й — красив пететажен жилищен блок в покрайнините на квартал Александрия. Поддържах количката, докато тя се настаняваше, после я избутах до входа.
— Да си разменим визитните картички — предложи тя. — Може някой път пак да си устроим подобно пиршество.
— Не си нося визитка, но ми дайте вашата.
— Всичко е тук — каза тя, докато вадеше картичка от портфейла си. — Телефон, факс и електронна поща. Достъпна съм по всички линии.
Кимнах, но не казах нищо. Благодарение на трите престоя в болница и купищата лекарства не бях излизал с жена, откакто се разведох, а сега не беше моментът да започвам връзка във Вашингтон. Тревожех се обаче, че тя може да изтълкува погрешно моята сдържаност. Въпреки цялата й прямота вероятно нямаше много възможности да си уговаря срещи.
— Е, довиждане, Филип — каза тя изведнъж и подкара количката напред. — Благодаря за всичко.
— Сюзан.
Тя спря и завъртя количката.
— Да?
— Не се срещам с никого — казах аз. — Нямам приятелка.
— Разбирам — кимна тя. — Но ако си промениш решението, аз умея да слушам. А ако се наложи, мога да поема и говоренето, и слушането.
Когато се прибрах, на телефонния секретар имаше съобщение от Блеър: Не знам къде си, но дано да получиш известието навреме. Утре в девет сутринта имаш среща с министъра. Тогава ще узнаеш новината, но ако продължаваш да работиш по доклада, можеш да спреш още сега.