Наблюдавах отвътре как сенаторът и мисис Йънг изразиха своите съболезнования на близките на Грийн, преди да потеглят за аерогарата. Кандидатът изглеждаше искрено опечален, докато прегръщаше майката на Мартин пред фотоапаратите. Констанс каза нещо на бащата на Мартин и целуна майка му по бузата. После си тръгнаха. На паркинга почна да се събира погребалната процесия. Аз отидох до колата си с намерение да потегля към магистралата веднага щом останалите си тръгнат. Катафалката бавно пое напред, следвана от лимузина с най-близките и върволица частни коли. Зърнах Даяна Морис да седи наблизо в колата си, все тъй сама. Катафалката направи завой точно пред нея и видях как тя отпусна глава и раменете й се разтресоха. Слязох от колата и се приближих до нея.
— Помните ли ме? Филип Баркли от Министерство на правосъдието. Дойдох във вашия апартамент заедно с агента от ФБР. — Тя ме погледна през тъмните си очила, после кимна. — Искате ли да дойда с вас? Аз ще карам, а след това ще ме върнете тук.
— Би било много мило от ваша страна — отговори тя с пресекващ глас.
Бяхме последни в процесията. Съсредоточих се върху задачата да не изоставам, което не беше лесно, защото на пътя ни непрекъснато се изпречваха стопове, червени светофари и шофьори, които сякаш не забелязваха колоната или не даваха пукната пара за чуждата скръб. Даяна мълчаливо гледаше настрани. Чак когато минахме край редица автомати за вестници пред едно кафене, тя тихо каза:
— Тази сутрин имаше статия в „Ню Йорк Таймс“. Пишат, че Мартин бил шпионин и се самоубил, защото не можел да живее с това престъпление. Пишат още, че е оставил писмо.
— Кой го казва? — попитах аз. — Официално комюнике ли е?
Даяна поклати глава.
— Не беше официално. Пишеше само „източник, близък до следствието“. — Тя се извърна и ме погледна. — Вие ли бяхте?
— Не, не съм аз.
— Скоро ще го обявят официално. Вече са решили, че Мартин е виновен, но това не е вярно, мистър Баркли. Писмото не може да е истинско.
Пред нас катафалката мина в средата на улица с четири платна и даде знак за ляв завой. Високата желязна ограда подсказваше, че сме пристигнали. Процесията навлезе в гробището и спря да изчака някакви последни приготовления. Десет минути по-късно прекосихме гробището, завивайки ту наляво, ту надясно, докато спряхме близо до нов, по-открит парцел. Излязох от колата и докато отнасяха ковчега, в паметта ми неволно изплува последното посещение на гроба на дъщеря ми. Минаха пет минути. Цареше пълна тишина, чуваха се само приглушените ридания на Даяна. После човекът от погребалното бюро даде знак, колите отвориха врати и всички тръгнахме към гроба.
Аз и Даяна застанахме в най-външния кръг от опечалени. Равинът произнесе слово и призова всички заедно да се помолят на иврит. После чух хрущенето на лопата, забита в земята. Исках да си тръгна, да избягам, но Даяна стисна ръката ми, дръпна ме напред, към звука, и тогава видях какво става: мъже и жени се редуваха да хвърлят пръст върху ковчега на Мартин, сетне някакъв мъж ме погледна втренчено, протегна лопатата и Даяна пусна ръката ми. Пристъпих до ръба на гроба. Една малка част от ковчега все още се виждаше. Прегърнал съпругата си, бащата на Мартин ме гледаше с безмълвна молба да погреба сина му, да сложа край веднъж завинаги. Искаше ми се да му кажа, че няма край, че краят не идва никога. Забих лопатата в черната купчина и хвърлих пръстта върху последната открита част от ковчега.
На изхода от гробището повечето коли последваха лимузината към дома на семейството, за да пристъпят към ритуалното споделяне на спомени, храна и напитки. Ние с Даяна потеглихме обратно към погребалния дом.
— Ще отидете ли у тях? — попитах аз.
Тя поклати глава.
— Мисля, че не ме искат. Ще се чувствам неудобно.
— Заради религиозните различия ли? — Тя кимна. — Бих искал да ви попитам нещо. Когато бях във вашия апартамент, забелязах на лавицата една книга за избора на нова религия. Смятахте ли да приемете религията на Мартин?
— Обмислях го — каза тя, — но колкото повече си мислех, толкова по-мъчително ставаше. Аз съм протестантка, мистър Баркли. Цял живот ходя на църква. Пасторът е пръв братовчед на баща ми. Една смяна на религията би била много тежък удар за близките ми, а навярно и за самата мен. Затова се отказах.