— А какво смяташе Мартин?
— Не ме притискаше. Дори не споменаваше за това. Идеята беше моя и когато му казах, че обмислям дали да не приема неговата религия, той се държа безупречно. Каза, че връзката ми с Бога засяга единствено мен и когато правя избор, трябва да имам предвид това. Каза още, че каквото и да избера, ще продължава да ме обича. Това ми помогна да взема решение.
— Предполагам, че сте обмисляли тези неща заради брака.
— Тъй като и двамата бяхме от религиозни семейства, знаехме, че женитбата ни ще предизвика голямо напрежение. Още се мъчехме да свикнем с тази мисъл, когато открих, че не мога да имам деца. Бяха много тежки времена и за двама ни, но казват, че всяко зло за добро, нали? Щом нямаше да имаме деца, решихме да продължим така, докато един от двама ни сметне, че това положение не го задоволява. Тогава щяхме да решим.
— Струва ми се разумно.
— Вярвате ли, че Мартин е бил шпионин?
Въпросът ме свари неподготвен. Отрицателният отговор изхвръкна от устните ми, преди да измисля нещо по-благоразумно.
— Те трябва да ви послушат, нали? Може би ще ги убедите, че грешат.
— Няма да е лесно, Даяна. Имам още един въпрос. Мъчителен.
— Казвайте. Ако ще е от полза, питайте за каквото и да било.
— Когато разговаряхте с агент Търнър, вие казахте категорично, че Мартин не се е срещал с друга жена. Питах се дали още смятате така.
— Мартин не би го направил, мистър Баркли.
— Е, разбирам защо го казвате, бил е честен мъж, но понякога нещата стават против волята ни и…
Тя бръкна в чантата си и извади навит лист хартия, стегнат с панделка.
— Мислех да го сложа в ковчега, но реших, че той би искал да го запазя.
— Какво е това?
— Кетуба. Традиционен еврейски брачен договор. Това е обещание между мъж и жена за обич, грижа, прошка, състрадание и разбиране. Еврейска традиция. Подписва се преди сватбата.
— Чий е?
— Наш. Този договор е съставен за брак между хора с различни религии. Проведохме церемонията на уединено място в парка. Подписахме договора, прочетохме си взаимните обещания и текстове от Стария и Новия завет. Смятахме се за женени, мистър Баркли, макар че не казахме никому. Питате ме дали вярвам, че Мартин Грийн би нарушил обета си и нашия договор? Вече научихте доста за него — отговорете си сам.
Сбогувахме се на паркинга. Тя ми благодари от сърце, че съм я откарал до гробището, и за всичко, което бих направил, за да докажа, че обвиненията срещу Мартин не са верни. После потегли. Аз подкарах към магистралата, която щеше да ме отведе до Орегон. Заредих резервоара на една бензиностанция, комбинирана със смесен магазин. Купих си чаша отвратително кафе и го изпих подпрян на колата, после отидох до телефона и набрах номера на пейджъра на агент Търнър. След малко тя се обади.
— Как беше погребението? — попита Блеър.
— И твои хора ли присъстваха?
— Разследването не е приключило, Филип. За шпионаж трябват поне двама души: един агент и една свръзка. Фотографирахме всички. Знаеш ли, страшно харесвам дигиталната техника. Преди двайсет минути зърнах на монитора и твоята физиономия.
— Изненада ли се?
— Всъщност не. Как е Даяна?
— Казва, че Мартин не може да е имал връзка с друга жена.
— Теорията не беше моя, а твоя.
— А ако грешим и двамата?
— Сигурно си изтървал новините: със сигурност е било шпионаж. Чухме го направо от извора.
— А Магда Такач? Ще я разпитате ли сега?
— Изчезнала е. Снощи напуснала страната.
— По дяволите!
— Нямаше как да й попречим, но това е още едно доказателство, че срещата в Портретната галерия не е била безобидна… Слушаш ли ме?
— Слушам те.
— Беше много мил жест, че отиде на погребението. Сега можеш да продължиш.
— Точно така.
Отговорът ми бе посрещнат с мълчание. После Блеър каза:
— Не отиваш в Орегон, нали?
— Първо трябва да спра на едно място.
— Вече не работиш по случая. Дори за правителството не работиш.
— Вярно.
— Длъжна съм да докладвам, Филип. Министърът ще побеснее, а за Уорън Йънг не искам и да мисля.
— Е, както сама каза, вече не работя за правителството. Трябва да приключвам.
— Филип.
— Какво?
— Ако грешим и двамата, може да стане опасно.
11
Хотел „Ланкастър“ се намираше в района между Десето и Единайсето Авеню, където предимно се помещаваха автотранспортни компании и остатъците от лека промишленост в Манхатън. В хотела отсядаха непретенциозни пътници и туристи от места, където срещу шейсет и пет долара получаваш цветен телевизор, басейн и закуска на шведска маса. Администраторът си спомняше Мартин Грийн; вече бе казал това на ФБР. Бил в хотела четири нощи и платил в брой. Всяка сутрин излизал, никога не задавал въпроси. От ФБР заснели регистрационната карта и претърсили стаята.