Значи разследване, свързано с Констанс, Уорън или и двамата. Мартин работеше за Уорън. Констанс също в известен смисъл. Всичко се въртеше около Уорън, включително и парите. Какво бе казал Мартин на Мичъл Глас? Нещата не са такива, каквито изглеждат. И тъй, той отива в Ню Йорк, за да докаже истината или да я открие. От хора? От учреждения? Посещава различни места заради нещо, което е там. Различни хора, знаещи истината и разпръснати из цял Ню Йорк? Не, не хора, а места. Информация, която можеш да получиш. Държавни служби? Архиви? Библиотеката влизаше в тази схема. Всъщност в близост до почти всички кабини имаше обществени учреждения с достъпни архиви.
Реших да обиколя всички държавни служби около тези места и да показвам снимката му на служителите. Ако имаше списъци на посетителите, щях да ги проверя. Щях да питам за записи от охранителни камери. Все нещо можеше да излезе. За последна резерва оставях частните компании.
Ободрен, аз излязох да търся нещо за хапване и открих пицария с туристически плакати от Гърция и вентилатор, който развяваше лепкавите мухоловки като знамена. Аз бях единственият клиент. Собственикът затопли две парчета и отново зачете, „Дейли Нюс“. Не бързах да се връщам в хотела, затова седнах до вентилатора и започнах да се храня бавно, обмисляйки оформящия се план. Ами ако не излезеше нищо? Представих си как обикалям от етаж на етаж из административните сгради, чукайки на стотици, хиляди врати. А после какво? Може би да лепя обяви, както бе подхвърлила на шега Блеър. Увереността ми почна да се топи. Стенният часовник между Партенона и Егейско море подсказваше, че към полунощ мога да си легна на двеста километра оттук. Двеста километра по-близо до Орегон. И никой не би ме упрекнал. Нито Блеър, нито Даяна, нито дори Мартин.
Краката ме боляха. Развързах връзките на обувките си и забелязах засъхналата пръст по ръбовете. За Мартин това щеше да е втората нощувка в Ню Джързи. Все още без надгробна плоча, само с купчинка тъмна пръст. Грешка беше, че се отбих при него. Трябваше да се вторача право напред и да карам без озъртане чак до Пенсилвания.
Неволно изпъшках. Когато вдигнах очи, срещнах погледа на собственика.
— Да? — попитах аз.
— Какво? — отвърна той.
— Още едно парче?
— Не, преядох. Беше вкусно. — Завързах обувките, изправих се и повторих: — Вкусно беше.
Върнах се в хотела, като се мъчех да не мисля за нищожните шансове за успех. Нещо трябва да стане, казах си аз. Въпрос на време.
Качих се на етажа. Стаята срещу моята беше отворена и от прага някакъв дебел брадясал тип по тениска гледаше свирепо към края на коридора.
— Туй шибано място на нищо не прилича — изръмжа той, когато се приближих. — Втора вечер карам без телевизор.
— Определено не е „Уолдорф“ — съгласих се аз.
— Вие имате връзки тук — каза непознатият. — Можете ли да викнете онзи скапаняк от поддръжката?
— Нямам връзки — казах аз.
— Тогава как го накарахте да дойде във вашата стая?
— В моята стая ли?
— Днес следобед някакъв пуерториканец с инструменти беше във вашата стая. Помолих го да хвърли едно око на телевизора, а той само се усмихна — уж не разбира английски, говедото. После си тръгна. Поправи ли ви телевизора?
— Не съм сигурен — казах аз.
— Ще видят те кого баламосват — закани се онзи. — Само да ми представят сметката. Тогава може и аз да престана да разбирам английски.
Претърсих внимателно стаята. Не забелязах нищо разместено, прибавено или липсващо. Разглобих телефона — вътре всичко беше нормално. Стаята изглеждаше както преди. Лампата, която светеше, продължаваше да свети. Повредената си оставаше повредена. Душът пак капеше. Телевизорът със стайна антена работеше — поне донякъде. Обадих се на рецепцията и попитах дали работникът по поддръжката е идвал в моята стая. Дежурният каза, че не знае, и попита дали нещо липсва. Нищо, отговорих аз. После той попита дали има нещо счупено и аз казах, че няма. Тишината отсреща беше красноречива: какъв е проблемът?
Може би никакъв. Или пък огромен.