На другата сутрин отидох да хапна в закусвалнята до хотела. Отпред имаше колона свободни таксита и аз си помислих, че таксиметровите шофьори вероятно знаят къде има добра кухня. Показах на собственика снимката на Грийн, а той ми доведе касиера, който вече беше разпитван от ФБР. Каза ми каквото бе казал и на агентите: човекът идвал няколко пъти на закуска и може би веднъж на вечеря. Хранел се, без да досажда на никого. Винаги бил сам.
Закусих на тезгяха. Таксиметровите шофьори влизаха и излизаха; всички говореха арабски и, изглежда, бяха част от групата около масата в дъното. Готвачът кимна към тях и подхвърли:
— Добре дошли в ивицата Газа.
— Редовни клиенти ли са? — попитах аз.
— Не знам откъде извадихме този късмет. Киснат с часове на едно кафе и ни заемат маса в най-натовареното време. Някои излизат само когато хванат клиент.
— И тук ли ги търсят клиенти?
— Да, понякога.
Когато се приближих до масата, разговорът секна. Един от шофьорите — набит мъж на около четирийсет и пет години, с мустаци и тридневна четина по бузите — изглеждаше лидер на групата.
— Да, мистър, такси ли искате? Къде отивате?
— Не, засега не ми трябва такси. Чудех се дали някой от вас ще може да ми помогне.
Лидерът се намръщи.
— Не купуваме нищо, мистър, ние сме таксиметрови шофьори.
Извадих снимката на Грийн и я показах на всички.
— Търся този човек.
— Полицай ли сте, мистър?
— Не, помагам на жена му. Изчезнал е от няколко седмици и тя много се тревожи.
Водачът изрече нещо на арабски към групата и взе фотографията. Спорейки оживено, шофьорите почнаха да я прехвърлят от ръка на ръка, докато един по-млад мъж по тениска възкликна и развълнувано посочи с пръст снимката. Последва бърз разговор между него и лидера, който накрая попита:
— Това евреин ли е? От Израел?
— Да, евреин, но не е от Израел.
Нов оживен спор. После младежът с тениската ме погледна и каза:
— Аз го возил.
— Помните ли го?
Младежът кимна.
— Ние разговаряли за Арафат. Чули по радиото. Ние…
Той не довърши и каза на лидера нещо на арабски.
— Това е Гамал — обясни лидерът. — Той вечно говори за палестинците. Много евреи има в Ню Йорк. Той се кара с тях за палестинците и всички побесняват. С онзи човек спорили за Арафат.
— Помните ли къде го откарахте? — обърнах се аз към Гамал.
— В центъра — отговори той, после продължи на арабски. Разбрах само думата „Бродуей“.
— Не помни адреса, но може да ви отведе — преведе лидерът. — Ще трябва да му дадете нещо отгоре, става ли?
— Става — съгласих се аз.
Гамал се изправи и ми направи знак да го последвам навън към таксито. Потеглихме по Девето Авеню, после завихме на изток към Бродуей. Той караше бързо, като държеше волана с едната ръка, а с другата — микрофона на радиостанцията, и водеше гръмогласен разговор на арабски с колеги от други таксита. Продължихме на юг по Бродуей и когато наближихме кметството, Гамал отби до тротоара и обяви:
— Тук е!
Добрата новина беше, че се намирахме на един хвърлей камък от първата телефонна кабина, което донякъде потвърждаваше думите му. Лошата — че бяхме пред сградата „Улуърт“. Дадох на Гамал десет долара бакшиш за услугата и той се понесе напред, продължавайки да крещи в микрофона.
В колежа се изкушавах от идеята да стана архитект. Във встъпителния курс имаше лекция за еволюцията на небостъргача. Спомнях си, че сградата „Улуърт“ е била най-висока в света до построяването на „Крайслер“, че стилът й е неоготически и че при откриването президентът Уилсън натиснал от Вашингтон копчето, за да включи светлините й. Имаше още цял куп любопитни истории и рекорди, които вече не помнех, включително нещо свързано с електростанцията на зданието, но докато стоях пред входа и гледах право нагоре, из главата ми се въртеше само една мисъл: „Игла в купа сено.“
В момента така наречената „катедрала на търговията“ претърпяваше крайно необходимия основен ремонт, но фоайето все още беше изящно — широки мраморни стълбища, дантели от позлатено ковано желязо по корнизите, стъкло от „Тифани“ и огромни фрески. Сред цялото това великолепие от най-дребни детайли имаше само една дразнеща подробност — необятно черно табло за наемателите, сред което самотно се гушеха едва петдесетина изписани с бяло имена и фирми. Изненадващо малкият брой ме обнадежди, макар че изобщо нямах представа какво търся. Прегледах таблото и когато стигнах до буквата „Е“, открих нещо, наречено „Еврейска международна профсъюзна гилдия“. Реших, че изглежда добре за начало, и се качих с асансьора до двайсет и четвъртия етаж. Дървената врата на гилдията беше заключена, но отдолу се процеждаше светлина. Натиснах звънеца. Никакъв резултат. Изчаках още малко, после почуках.