— Как са влезли?
— По изпитания стар начин. Спуснали се по пожарната стълба и се вмъкнали през прозореца. Счупили едно стъкло до дръжката, и готово.
— Защо точно нейният апартамент?
— Питате защо не са избрали някой друг в сградата или квартала? Добър въпрос. Може да има милион отговори. Може да са чули, че има пари, бижута или хубав телевизор. Може да е отказала да даде дребни монети на някого от тях на връщане от супермаркета. Може само нейните прозорци да са били тъмни. Може би са преброили погрешно етажите и са търсели съвсем друг апартамент. Кой знае? По тия места насилието е абсолютно непредсказуемо. Вървиш си по улицата или пътуваш с метрото и поглеждаш в очите не когото трябва. Додето се опомниш, от корема ти вече стърчи нож. Шантава работа.
— Смятате, че извършителите са били няколко?
— Вероятно. Претърсили са апартамента основно. Това е доста работа на сам човек. Ако, да речем, наркоман претрепе някого в дома му, обикновено се паникьосва и гледа да изчезне час по-скоро. Най-много да му смъкне брачната халка и да прерови две-три чекмеджета. А този апартамент беше претърсен от горе до долу, след като са я убили. Това е необичайно.
— Може да не са били наркомани.
— Може, но убийствата тук обикновено са работа на хлапашки банди или наркомани. Професионалистите няма да си губят времето в подобен квартал. Така или иначе, няма съмнение, че са били дрогирани.
— Защо?
— Нанесли са й десетина удара с бейзболна бухалка, когато и един щеше да свърши работа. Безсмислена жестокост. Тия типове са били друсани. Убили са я, после са претърсили апартамента.
— Какво са взели?
Той ядосано тръсна глава.
— Кашон с книги, по дяволите. Голяма печалба, нали?
— Какви книги?
Мороу изсумтя.
— Скапани дроги. Само те могат да направят подобно нещо. Старицата имала дневници — не от типа „мило дневниче“, а от онези, които се използват за работа.
— Имате предвид бележници за служебни задачи?
— Да, но с кожена подвързия и позлатени ръбове, каквито можеш да купиш в скъпите магазини, или пък „Америкън Експрес“ ти ги подарява, ако си голям клиент. Имала цяла колекция от някогашната си работа. Нейната организация ги връчвала за благодарност на големите дарители. Онези тъпаци сигурно са видели позлатените ръбове и са решили, че струват много пари.
— Колко са взели?
— Предполагаме, че около трийсет. Тя е работила за онази еврейска емигрантска организация от 1949 до 1981 година, но около 1979-а престанали да раздават бележници. Хората, с които е работила, казват, че тя си записвала телефонни номера, списъци на задачите и тъй нататък. Била е педантична жена. Личи си по апартамента, или поне каквото е останало от него. — Мороу въздъхна дълбоко и поклати глава. Личеше си, че му накипява дори от мисълта за станалото. — Както и да е, сега сме заръчали на всички заложни къщи в района да ни предупредят, ако видят бележниците. А най-вероятно ще ги открием в някоя кофа за боклук, когато онези типове се опомнят от дрогата и осъзнаят, че са убили човек за едното нищо… не че им пука от тая работа.
— Взели ли са нещо друго?
— Не е имало нищо за взимане. Тя е подарила всичките си бижута и не вярвам да е било само от добри чувства. Сигурно е била наясно, че в онзи квартал рано или късно ще се докопат до нея. — Мороу направи гримаса и шумно размърда празната халба по масата. От бара Ерин го изгледа с досада. — Скапани дребни бандити и наркомани — промърмори той. — Щом остареят, хората тук стават като агнета сред вълци.
— Имате ли заподозрени?
— Както се казва, приятелю, никой не е извън подозрение. — Той размаха халбата си към Ерин и повтори: — Никой не е извън подозрение.
На другата сутрин отново бях в сградата „Улуърт“. Отвори ми Тери — този път с къдрава руса перука.
— А, вие — каза тя. — Не вярвах пак да ви видим. — Отдръпна се да мина и пак заключи вратата. — Хелън ще дойде чак след час.
— Няма нищо, и вие можете да ми помогнете. Ще разрешите ли да видя телефонната сметка за миналия месец?
Тя направи гримаса.
— Телефонната сметка? Защо?
— В нея може да има сведения, които биха помогнали на разследването.
— Но ние не познаваме човека от снимката.
— Мисля, че Наоми го е познавала. Бих искал да проверя телефонната сметка, за да разбера дали му се е обаждала.
— Нали казахте, че не го е извършил той.
— Да, така казах. Трудно е за обясняване, но ако са се познавали, това може да помогне както на мен, така и на полицията.
Тери неволно плъзна ръка към пакет цигари „Честърфийлд“. Не изглеждаше убедена.
— Искам само да погледна някои данни — успокоих я аз. — Ще отнеме най-много две-три минути.