— Хелън не е тук — повтори тя.
— Сигурен съм, че не би имала нищо против.
Тери запали цигара и смукна с изумителна сила за толкова дребно създание. Това сякаш й помогна да се реши.
— Добре — каза накрая тя.
Стана и затътри нозе към една от вътрешните врати, оставяйки цигарата да гори в пепелника. Дълбоко в сърцето си знаех, че Наоми Сингър е онази, която търся; изобщо не се съмнявах. Но имаше вероятност всички контакти помежду им да са били по инициатива на Грийн и нямаше как да докажа противното.
След няколко минути Тери се върна със сметката и за пръв път нещата помръднаха от мъртвата точка — открих обаждане до домашния телефон на Грийн; времето съвпадаше.
— Имате ли копирна машина, Тери?
— Вътре — каза тя. — Открихте ли нещо?
— Изглежда, че мисис Сингър е разговаряла с младежа от снимката. Може дори да я е посещавал тук.
— Знам ли, може и да е идвал — отговори Тери. — От март насам често отсъствам, а когато ме няма, никой не се грижи за посетителите. — Тя се приведе напред, сякаш не бяхме сами, и прошепна доверително: — Всъщност почти нямаме посетители. Най-често седя тук по цял ден и лепя пликове.
— Тери, питах се дали не може да видя кабинета на мисис Сингър.
Тя посегна към цигарата.
— Кабинета? Като полицейски обиск?
— Не съм от полицията. Нали помните, че ви показах служебната си карта. От полицията идваха ли да претърсят кабинета на мисис Сингър?
— Не. Никой не е взимал нищо оттам. Всичко е както си беше.
— Добре. И аз няма да взема нищо. Просто искам да огледам.
— Май трябва да изчакаме Хелън.
— Тери, там може да има важни улики. Вие помагате на разследването, а времето винаги е изключително важно при разкриването на престъпления. Защо да не погледнем заедно? Можете да се уверите, че всичко ще остане както си е било.
Малкият кабинет на Наоми нямаше прозорци. Имаше бюро, стол и две етажерки с няколко класьора и разни дреболии по тях. На бюрото нямаше нищо друго, освен телефон и няколко тънки папки. В едното чекмедже открих телефонен указател, останалите бяха празни.
— Тери, Наоми водеше ли си служебен дневник?
Тя кимна.
— В кабинета на Хелън е. Разлистихме го, просто от любопитство.
— Разбира се. Моля ви, нека да го видя.
— Вътре няма нищо интересно. Наоми не приемаше посетители. Само слагаше писма в пликовете.
— Значи мога да го видя?
Отново изчаках, докато Тери се върна със служебния дневник на Наоми — пак с кожена подвързия, но без позлатени ръбчета. Отворих на месец август и започнах да прелиствам страниците. За втори август имаше записани два реда, заобиколени с молив. На първия ред беше името „Мартин Грийн“ и телефонният му номер във Вашингтон. Под него бе записано „Соня Денеш“.
Тери надничаше през рамото ми.
— Познавате ли Соня Денеш? — попитах я аз.
Тя поклати глава.
— Мога да проверя в списъка за кореспонденцията.
В списъка нямаше Денеш. Тери ми направи копие от телефонната сметка и обеща да попита Хелън за Соня. Преди да си тръгна, взех адреса на Еврейското дружество за помощ на емигрантите.
Соня Денеш. Движех се на автопилот, докато обикалях по Бродуей, опитвайки се да хвана такси. Към поредицата от събития се прибавяха още две. Мартин и Наоми разговарят за Соня Денеш. Четири дни по-късно той пристига в Ню Йорк, за да започне разследване. Посещава няколко места и се среща с Наоми. След седем седмици и двамата са мъртви.
В картотеката на Еврейското дружество за помощ на емигрантите откриха името Соня Денеш. Дадоха ми номера на досието и ме препратиха в Института за еврейски изследвания на Шестнайсета улица, където се пазеха архивите на ЕДПЕ. С помощта на служебната карта от Министерството на правосъдието най-сетне се добрах до един архивар, който ме чакаше, когато излязох от асансьора на десетия етаж. Беше висок мъж, облечен с карирана риза, кадифени панталони и обувки от онези, които хората наричат „практични“. На шнурче около врата му висяха очила и служебен пропуск.
— Самюъл Бърман — представи се той и протегна ръка. — Вие сте човекът от Вашингтон.
— Филип Баркли. Да, идвам от Министерството на правосъдието. Към вас ме насочи Адам Рифкинд от ЕДПЕ. Нося номера на емигрантското досие, което ни интересува.
Бърман ми кимна да го последвам между стоманените рафтове, отрупани с документи в дебели папки и сиви кутии. Погледна номера, който му показах.
— И как е името на емигранта? — попита той.
— Соня Денеш — казах аз. — Мисля, че е пристигнала от Унгария.
Бърман се втренчи в мен.
— Соня Денеш? Пак ли тя?
— И друг ли е питал за нея?