— Един младеж преди няколко седмици. Същият, за когото писаха във вестниците.
Извадих снимката на Грийн.
— Този младеж ли?
Бърман хвърли бърз поглед към снимката и кимна.
— Колко жалко. С него разговаряхме за Вашингтон и политиката. Много любезен, много начетен. Във вестника пишеше, че се самоубил, и намекваха за шпионаж.
— Да, така е.
— Свързано ли е със Соня Денеш?
— Косвено. Изключително важно е да видя досието на Соня Денеш.
Бърман плъзна пръст по лавиците, докато откри прашна картонена папка, върху която бе изписан номер с черен маркер.
— Соня Денеш — каза той и започна да прелиства. — Родена в Будапеща на 3 януари 1928 година. Според сведения от тамошните представители на ЕДПЕ била дълбоко религиозна, със здрав морал и много ентусиазирана от възможността да емигрира в Съединените щати. Изглежда, че няма роднини.
— Никакви ли?
— Често се случва — каза Бърман. — Добре, тук са обичайните гаранции за подслон и работа в… чакай да видим… шапкарска компания „Парамаунт“ тук, в Манхатън. Удостоверение, че не отнема мястото на американски работник. Ето молба за издаване на емигрантска виза, която явно е била удовлетворена… Емигрирала от Генуа и пристигнала в Съединените щати на 31 август 1950 година. Кораба е посрещнала Наоми Сингър от пристанищния отдел на ЕДПЕ и Соня била поета временно под закрилата на Обединената служба за нови американци.
— Кой е подкрепил молбата за виза?
— Емиграцията й била спонсорирана от някаква синагога. И това не е рядкост.
— Нещо повече? — попитах аз.
— Това беше всичко. — Бърман ме погледна. — Разочарован сте.
— Ами…
Той вдигна ръка.
— Разбирам. Онзи младеж също беше разочарован.
Докато пътувах обратно с метрото, мислено се бях съсредоточил върху загадката на Соня Денеш, но още нещо притискаше съзнанието ми. Не по периферията; там беше началото на страха. Нещо много по-близко. Отложих загадката, за да освободя място за други тревоги, които се сбираха и кръжаха като самолети над аерогара. Из главата ми минаваше като на видеозапис пътят от Института за еврейски изследвания до метрото. Точно срещу входа на сградата имаше спряла кола. Когато минах край нея, човекът до шофьора извърна глава настрани, но изпитах странното чувство, че вече съм виждал цялата сцена. Спомних си, когато започнах да се изкачвам по стъпалата към улицата. Предишното ми пътуване до Ню Йорк, паркираната кола срещу „Уолдорф“. Двама души в колата, човекът отдясно гладко избръснат, с къса прическа, бяла риза и вратовръзка. Стигнах до ъгъла и се озърнах към входа на метрото, после огледах улицата. Не видях колата, но можеше да има и други коли, други хора.
Реших да не излизам тази вечер. Спрях в един магазин и си купих сандвич за вечеря. След като се прибрах в стаята, заключих вратата и обмислих следващия си ход. Едно обаждане на Еванс неминуемо би извело на сцената Блеър Търнър, а в момента не бях сигурен дали точно тя е решението на проблема. Имаше още нещо на границата със страха — смътният образ на някаква истина, която можеше и да се окаже мираж. Погледнато отблизо, законът за вероятностите твърдеше, че всичко е точно. Но от време на време човек трябва да отстъпва назад и да оглежда цялостната картина. Бях тръгнал на поход да търся истината, а вместо това току-що открих само неясна сянка. Историята би била тревожна при всяко положение, но отгоре на всичко пътят непрекъснато ме отвеждаше към погребения.
Цяла вечер стоях до прозореца с изгасена лампа и гледах паркираните коли и входовете отсреща. Нощта не донесе прохлада. Ручейчета пот се стичаха по гърдите ми и се сливаха на кръста. Часовете минаваха; дрънченето на металната плоча откъм улицата подсказваше, че движението е намаляло. Всичко изглеждаше съвсем нормално. Нямаше нито подвижни сенки, нито пламтящи връхчета на цигари. Опитах се да си внуша, че ако някой наистина искаше да ме убие, вече щях да съм мъртъв. Може би си въобразявах заплахата; може би си въобразявах и всичко останало. Ами ако Грийн наистина се беше самоубил? Ами ако Наоми наистина бе станала жертва на някакъв дрогиран тип?
Не. Те бяха някъде навън, обикаляха, а аз бях твърде глупав, за да ги видя — не, не глупав, твърде… затормозен. Обмислих вариантите, после взех телефона и набрах един номер, който знаех наизуст. След броени минути ми се обадиха.
— Филип?
— Доктор Блейк?
— Добре ли си? От телефонната служба не ми казаха за какво става дума.
— Просто исках да се консултирам с вас.
— Радвам се, че позвъни. Казаха ми, че си си взел медицинските документи. Много се разтревожих.
— Прехвърлям се в Орегон.