— О. Имаш ли лекар там?
— Не. Не познавам никого в Орегон.
— Трябва да си намериш лекар, Филип. Състоянието ти се нуждае от наблюдение. Мога да направя справки и да ти препоръчам някого.
— Добре.
— Оставил си номер в Ню Йорк. Какво правиш там?
— Работя по един случай.
— Работиш ли? От службата ти ми казаха, че си напуснал министерството.
— Все още не съм приключил със случая.
— О. — Настана мълчание. Изглежда, Блейк се чудеше дали да ми повярва. — За какво искаше да се консултираш?
— Искам да спра лекарствата.
— Защо?
— Трябва да се почувствам както преди.
— Нали точно затова ти предписахме лекарствата, за да не се чувстваш така.
— Трябва да бъда по-бодър. И се нуждая от сън. Не мога да спя.
— Това е често срещан страничен ефект, Филип. Обсъждахме го. Важното е да се намери точният баланс между антидепресантите и успокоителните. Защо не дойдеш при мен да обсъдим други…
— В момента не мога да дойда. Наистина трябва да спра лекарствата, доктор Блейк.
— Това може да бъде опасно. Вече на няколко пъти си влизал в болница.
— Знам…
— Ти имаше напредък. Защо да спираш лекарствата точно сега?
— Трудно е за обяснение.
— Имам идея. Защо не посетиш лекар в Ню Йорк? Ще ти уредя час за утре.
— Може би. Нека да си помисля.
— Филип, не спирай лекарствата, чуваш ли?
— Добре, разбрах. Благодаря.
— Пази се.
— Добре. Дочуване, доктор Блейк.
Отново се загледах през прозореца. Мина още време. От години насам се носех по течението, но никога не се бях чувствал тъй далеч от брега, както в онези безсънни часове. Телефонът се превърна в спасителен пояс.
— Ало?
— Сюзан?
— Да?
— Обажда се Филип.
— Филип! Толкова се радвам да те чуя!
— Късно ли е?
— Не, не, аз съм нощна птица.
— Запазих картичката ти.
— Радвам се.
Изведнъж открих, че не знам какво да кажа.
— Сега съм на хотел в Ню Йорк.
— О. Какво правиш там?
— Работя. Как си ти?
— Добре. Всъщност нищо ново. В неделя бях на гробището и посетих дъщеря ти. Дано да нямаш нищо против. Просто исках да видя къде почива… Филип?
— Хубаво.
— Добре ли си?
— Да, благодаря.
— Чудесно е направено, с пейка и дърво, много спокойно. Помолих се за нея.
— Аз също. И аз се моля за нея… Просто исках да те чуя.
— Чудесно. Обаждай се, когато поискаш.
— Благодаря… Дочуване, Сюзан.
— Обаждай се. Лека нощ.
Проснах се на леглото, мислейки за Сюзан. Представих си, че съм парализиран, прехвърлям се от леглото в инвалидна количка и от количката зад волана на автомобила. Вдигнах глава с огромно усилие и погледнах краката си, после размърдах пръсти. Заспах и сънувах, че съм на гробището. Сюзан седеше с наведена глава на пейката под дървото. Когато се приближих, видях в скута й книга. Тя четеше на дъщеря ми и двете се усмихваха. Сюзан я е открила, помислих си аз. Открила я е и тя е жива. Устните на дъщеря ми помръдваха и аз осъзнах, че ако се приближа още малко, ще мога наистина да чуя гласа й отново, но нещо ми подсказваше, че ако се приближа, тя ще изчезне. Затова я гледах отдалеч и беше безкрайно тъжно.
13
Събуди ме почукване, но отначало не разбрах това. Яркото слънце и металното дрънчене откъм улицата подсказваха, че съм спал по-дълго, отколкото възнамерявах. Пак се почука. Попитах кой е и откъм коридора отговори приглушен глас. Открехнах вратата; някаква латиноамериканка се отдалечаваше с количка за почистване.
— Идвам след малко — подхвърли през рамо тя.
Довлякох се до банята, наплисках се с вода и вторачих поглед в шишенцата върху мивката. Възстановяването изисква период на адаптация, Филип. Най-доброто лекарство е да подновиш връзките си с живота. Иначе човек продължава да живее с миналото. Е, онези все още дебнат някъде наоколо, а аз вече напълно съм подновил връзките си с живота. Как беше казано? Нищо не изостря сетивата така, както перспективата да бъдеш обесен призори. Но сега се нуждаех от пълна мобилизация на сетивата, от пределно изострен инстинкт за самосъхранение. Отворих шишенцата, изсипах съдържанието им в тоалетната и пуснах водата. Хапчетата се завъртяха и ме изоставиха на произвола на съдбата.
Пуснах си душ, избръснах се и слязох на рецепцията. Пред гишето стоеше някакъв недоволен клиент с тениска на „Делфините“ от Маями, а дежурният му обясняваше как се заплащат хотелските телефонни такси с механичния глас на стюардеса, демонстрираща спасителна жилетка. Всяко възражение биваше майсторски отклонено, докато накрая навъсеният клиент надраска чек, грабна си куфара и потегли навън, продължавайки тихичко да си мърмори. Дежурният се обърна към мен, готов за следващия проблем.