— По кое време започва почистването на стаите? — попитах аз.
— Между шест и половина и седем — отговори той. — Трябва ли ви нещо? Мога да им заръчам да почистят при вас още сега.
— Не, всичко е наред. Толкова рано ли почват да чукат по вратите?
Той поклати глава.
— Би трябвало най-напред да почнат с освободените стаи, за които знаем, че са празни. Все им казвам да не чукат преди осем, но някои не разбират от дума.
— Правило ли е това — да не чукат до осем?
— Дори до осем и половина, поне на местата, където съм работил преди. Дотогава гостите още спят или се обличат. Вас кога ви събудиха?
— Не са ме събудили. Просто питам.
Той се навъси.
— Тук имам бележка, че сте се обаждали за поддръжката.
— Всичко е наред.
Дежурният ми показа листче с номера на моята стая.
— Може да е станала грешка — каза той с глас на ченге, разпитващо рецидивист.
— Не, обадих се — признах аз.
— Какъв е проблемът?
— Няма проблем. Латиноамериканец ли е майсторът по поддръжката?
— Това тук е Ню Йорк. Сигурен ли сте, че няма проблем?
— Няма проблем — повторих аз.
Той кимна, но лицето му говореше ясно: още един досадник. Отново се наведе над вестника, а аз тръгнах към закусвалнята. Кликата на египетските таксиметрови шофьори седеше около същата маса, начело със същия лидер. Поръчах си закуска и се замислих за Соня Денеш. Беше ясно, че се нуждая от помощ. Взех си кафето, отидох при телефона до тоалетната и набрах номера на Сюзан.
— Сюзан? Пак е Филип Баркли.
— Филип!
Няма що, страхотно постижение на попрището жизнено в средата — да ти се радва един-единствен човек, когото едва познаваш.
— Извинявай за снощи.
— Не ставай смешен. Обаждай ми се, когато поискаш.
— Благодаря. Чудесно е да го чуя.
— Дано да не ми звъниш само заради извинението.
— Е, има и още нещо. Аз наистина съм по работа тук. Всъщност водя разследване и се чудех дали ще ти е интересно да ми помогнеш.
— Наистина ли? Страшно бих искала! Отдавна си мечтаех за малко разнообразие.
— Става дума за ровене из интернет и може би малко работа в библиотеката на Конгреса, когато имаш път натам.
— Вече настръхнах!
И двамата се разсмяхме.
— Чудесно. Боях се, че ставам нахален. Позволи ми да ти кажа още нещо. Малко е неудобно, но искам после да ти платя всички разходи, става ли?
— Става, но едва ли ще има такива. Моята компания ми осигурява неограничени телефонни разноски и пълен достъп до интернет и цял куп бази данни. А в библиотеката и без това имам работа.
— Страшно ще ми помогнеш, особено с телефона.
— Значи съм включена! Каква е първата ми задача?
— Търсим една жена на име Соня Денеш.
— Какво знаем за нея?
— За съжаление малко. Родена е в Будапеща на трети януари 1928 година и е пристигнала тук през 1950-а. При пристигането си е посрещната от жена на име Наоми Сингър, която тогава работела в Еврейското дружество за помощ на емигрантите, а през последните години в Еврейската международна профсъюзна гилдия.
— В Ню Йорк ли живее Соня?
— Най-вероятно, да. В момента съм разгърнал телефонния указател на Манхатън и вътре има няколко души с фамилия Денеш, но Соня липсва. В Ню Йорк и околностите сигурно ще се намерят още доста със същото име.
— Да се опитам ли да открия и Наоми Сингър?
— Там е цялата работа — тя е мъртва.
— Мъртва?
— Преди няколко дни някой нахълтал в нейния апартамент и я убил.
— Филип, заплашва ли те нещо?
— Не, няма такава опасност. Било е обир. Просто се е намирала на неподходящото място в неподходящо време.
— Това свързано ли е с онзи случай във вестниците?
— Да, случаят Грийн.
— Четох, че той се признал за шпионин. Съучастници ли издирваш?
— Е, просто се мъча да изгладя някои несъответствия.
— Добре, най-напред ще се съсредоточа върху Ню Йорк. Какво да правя, ако открия Соня Денеш? Може тя да ми отговори по телефона.
Уместен въпрос.
— Кажи й, че се обаждаш от името на Еврейското дружество за помощ на емигрантите. Кажи, че Наоми Сингър е починала и организацията съобщава на хората, с които е работила, в случай че това ги интересува. Може и малко да разшириш разговора, да помолиш за дарение или нещо подобно. Оставям това на теб.
— Добре. Как мога да те открия?
— В движение съм през цялото време. Нека аз да те търся, може ли?
— Сигурен ли си, че няма заплаха?
— Да, сигурен съм.
Изрекох последните думи категорично, с желанието да я успокоя, но Сюзан прие тона малко по другояче.
— Добре — тихо отвърна тя. — Просто се тревожа за теб, това е.