Гамал заговори в микрофона и незабавно получи отговор.
— Да — каза той. — Такси. Такси шевролет. Зад Набил е.
Две коли. Логично. Сменят се, за да не бият на очи.
— Не продължавай към Уърт Стрийт — казах аз. — Завий при първа възможност.
Гамал съобщи на другите намерението ми и се подчини. Докато наближавахме следващото кръстовище, отсреща светна червено и ние спряхме. Набил и Сайед потвърдиха, че всички коли са между двете пресечки. Фордът беше две коли зад нас. След него идваше Набил. Още две коли по-назад беше шевролетът. Сайед караше някъде след него.
Сайед заговори отново и този път разговорът между тримата трая по-дълго, като Гамал само повтаряше „добре“ от време на време.
— Искате ли да се откъснем? — попита накрая той.
— Да, ако можеш да го направиш, без да личи, че сме ги усетили.
Ново обсъждане. Най-сетне светна зелено и колите потеглиха. Гамал изключи двигателя, изскочи навън и вдигна капака. От двете ни страни имаше паркирани коли, тъй че напълно преграждахме пътя. Наоколо незабавно отекнаха клаксони и верижната реакция бързо плъзна назад до предишната пресечка. Гамал човъркаше нещо под капака. Изведнъж Сайед дотича, крещейки на арабски. Гамал заобиколи и го посрещна отляво. Двамата започнаха да спорят, сочейки колата. Сайед притисна длани към ламарината, показвайки, че трябва да избутат таксито настрани. Гамал бутна ръцете му настрани и го блъсна. Двамата се счепкаха с викове, готови за бой. Наоколо се струпаха зяпачи. Клаксоните продължаваха да вият. Шофьорът зад нас излезе, за да вижда по-добре. После зърнах Набил да се задава по тротоара отдясно. Той спря две коли зад нас и се престори, че зяпа свадата, хвърляйки крадешком погледи към форда. Вдигна фотоапарата до кръста си и веднага пак го свали. После още веднъж и още веднъж, преди да тръгне обратно към таксито си.
— Стига — казах аз на Гамал.
Двамата се разделиха и Сайед се върна при колата си, продължавайки да крещи на Гамал. Аз слязох от таксито и заръчах на шофьора около четири следобед да ме чака в закусвалнята със снимките. Завих зад ъгъла, слязох в метрото и продължих към изхода за отсрещната страна на улицата. Изчаках на стъпалата, докато се зададе тълпа младежи, и под тяхно прикритие се отдалечих на изток.
Трийсет минути по-късно влязох в Градската здравна служба и открих Общинския граждански регистър. Попълних справочна бланка, платих петнайсет долара и получих пропуск за отдел „Издирване“. На лавиците имаше регистри с етикети „Починали и мъртвородени“, по един за всяка година от 1949 насам. Започнах от 1950. Покойниците бяха подредени по азбучен ред: име, регистрационен номер при съдебния лекар, възраст, дата на смъртта, градски район и номер на смъртния акт. На всяка страница имаше по три колони и издирването не отнемаше много време. Скоро отворих регистъра за 1955 година. Стигнах на буква „Д“ и плъзнах пръст надолу — към „Де“, после към „Ден“, след това към „Дене“.
Някоя си Соня Денеш бе починала в Бронкс на 17 април 1955 година. За разлика от повечето смъртни случаи, при нея имаше и запис в графата за съдебния лекар, което означаваше, че не е умряла от „естествена“ смърт, също като Мартин. Обективно погледнато, можеше да се окаже съвпадение, но знаех, че не е. Това беше онази същата Соня — на Мартин. Железен факт. Всичко изглеждаше логично, но когато парченцата от мозайката си падат на място и опитът се прекланя пред логиката, усещането винаги е невероятно. Ръцете ми трепереха, докато копирах сведението.
Ако Мартин бе търсил информация, с която е разполагала само Соня Денеш, значи всичко свършваше дотук. Но ако бе търсил информация относно Соня Денеш, би трябвало да потърси хора, които са я познавали. Тя бе пристигнала в Америка без роднини и близки, но това не означаваше, че изобщо не ги е имала. Можеше да са дошли преди нея, или пък да са емигрирали по-късно — хора, които да са я надживели и имената им да са споменати в некролога. Сега разбирах защо Грийн е отишъл от Гражданския регистър направо в Нюйоркската обществена библиотека. Пак се обадих на Сюзан.
— Барбара Коен — представи се тя.
— Или знаеш, че съм аз, или взимаш конспирацията присърце.
— Видях кой ме търси — отговори със смях тя. — Нюйоркски номер. Засега Барбара няма с какво да се похвали. Не открих Соня Денеш в Ню Йорк, но смятам да разширя издирването.
— Еха! Много си бърза.
— Барбара е сериозно момиче… поне докато работи.
— Сюзан, мисля, че я открих. Починала е през 1955 година.
— О, не! Какво означава това за разследването ти?
— Все още не съм сигурен. Трябва да си помисля.
— Тъкмо бях почнала да влизам в ролята.