— Може и да греша, тъй че продължавай издирването. Ако още не сме открили истинската, ще трябва да звъним наред.
— Барбара Коен, на вашите услуги.
— Наистина съм ти много задължен.
— Ще може ли някой ден да ми обясниш какво точно става?
— Да, при първа възможност.
Редиците стоманени чекмеджета в микрофилмовата читалня на Нюйоркската обществена библиотека имаха етикети по вестници и години. Избрах микрофилма с „Дейли Нюс“ за април–май 1955 година и го заредих в апарата. Прехвърлих на кратките вести от деня след смъртта на Соня, но там нямаше нищо. Не я открих и в новините през следващите десет дни, затова се върнах назад и започнах от първата страница.
Статията беше на трета страница. Заглавието гласеше: „Жена от Бронкс загива при падане от покрив“. Авторът излагаше само основните факти. Соня Денеш, възраст двайсет и седем години, загинала в ранните утринни часове, когато паднала от покрива на шестетажен жилищен блок на Морис Авеню в Бронкс. Тялото й било открито на двора и не се намерили очевидци. Съседите заявили, че мис Денеш, емигрантка от Унгария, която живеела сама и работела за шапкарска компания в Бронкс, изглеждала отчаяна през последните седмици. Разследващият детектив Джоузеф Ф. Максорли отказал да сподели дали подозира насилствена смърт.
Захванах се с вестниците от следващите дни. Няколко седмици нямаше нищо, докато накрая открих кратка бележка, четирийсет и два дни след първата. Заглавието бе предостатъчно: „Падането в Бронкс обявено за самоубийство“.
Напуснах библиотеката и тръгнах по Пето Авеню. Завих на запад и продължих през града, като от време на време спирах пред някоя витрина да видя дали не ме следят. Стигнах до Шесто Авеню и влязох в един хотел, където телефонните кабини се оказаха съвсем истински — уединени и със седалки. Обадих се на Франк О’Конъл. Секретарката каза, че в момента говорел по телефона, но щял да ми се обади след двайсет минути.
Оставаше ми да чакам. Пак си помислих дали да не позвъня на Блеър. При тези нови доказателства трябваше да признае, че случаят Грийн се нуждае от ново разглеждане. Набрах клетъчния й телефон, но размислих и прекъснах още преди сигнала. Бяха се случили много неща, но нито едно от тях не успокояваше тревогите ми относно агент Търнър. Имах време обаче за евентуален напредък в това отношение. Свързах се с информацията и получих номера на мотел „Алта Виста“ в Рединг, Пенсилвания. Всичко по реда, казах си аз.
— Мотел „Алта Виста“.
— Свържете ме с управителя, ако обичате.
— На телефона. С какво мога да ви услужа?
— Името ми е Филип Баркли. Обаждам се във връзка с нещастието, сполетяло Мартин Грийн, който…
— По-добре да говорите с някого от собствениците. Изчакайте, моля.
След миг се раздаде нов глас:
— Говори Харолд. Какво ще обичате?
— Харолд, обажда се Филип Баркли от Вашингтон по случая с Мартин Грийн. Агентите от ФБР, които ви посетиха, работеха под мое ръководство.
— Разбирам.
— Прегледах докладите им и искам да се уверя, че разбирам една подробност. По кое време бе открит трупът на мистър Грийн?
— Аз го открих.
— Знам.
— Точно както казах на агентите, в шест и петнайсет.
— Значи докладът е верен. Трябва да съм наясно какво ви е накарало да отидете в стаята му по това време. Прекалено рано е било за влизане по стаите, освен ако сте смятали, че клиентът вече се е изнесъл.
— Е, в моите показания пише, че светеше и ъъъ, нали знаете… светеше цяла нощ… и…
В моите показания пише. Работиш ли по-дълго със свидетели, научаваш се да усещаш подводните камъни. Рязко промених тона и го прекъснах:
— Да разчитам ли на тези показания, Харолд? Питам, защото ако ги предявя като доказателство пред съдебния състав и възникнат проблеми, ще стане много лошо.
— Ами… чакайте малко…
— Може би ще е най-добре да ви призовем пред съда и…
— Чакайте малко…
— Имате ли календар подръка? Бих желал да насроча призовката ви за идната седмица.
— Момент! Казаха ми, че няма да има такива проблеми.
— И не би трябвало да имате.
— Направих каквото трябваше. Малко се забавих, това е.
— Не разполагам с много време.
— Ето какво стана. Около дванайсет и половина пристига гост и аз му давам стая. Двайсет-трийсет минути по-късно той ми звъни и казва, че като идвал, видял двама души да седят в кола на нашия паркинг. Просто искал да знаем. А аз си казвам: много благодаря, че изчака трийсет минути. Разбирате ли какво става тук?
— Не, обяснете ми.
— Имаме проблеми с обирджии — не само ние, цялата област чак до Скрантън. Тия типове избират някого с хубава кола и чукат на вратата. Връзват човека, обират му всичко и го оставят, а на вратата закачат табелка: „Не безпокойте“. Докато го открием, вече са му източили кредитните карти, а колата е някъде, разглобена на хиляда парчета.