— Според теб какви са шансовете водещият детектив да е още жив?
— Не много добри, но е лесно да се провери, ако знаеш името.
— Джоузеф Ф. Максорли.
— Ирландец. Шансовете се повишават. Ако е жив, сигурно отдавна е пенсионер. Обади ми се към шест тази вечер.
Влязох в хотелското кафене и си поръчах хамбургер. Имах още петдесет минути до срещата с таксиметровата армада в закусвалнята. Взех „Ню Йорк Поуст“ и започнах да го прелиствам, докато се хранех. Палестинците. Еврото. Лотариите. Представих си как ще изглеждат тези истории след петдесет години. Чувствах се прекалено изморен за анализи, но ако Максорли не беше някъде наблизо, нямах повече работа в Ню Йорк. Вече се досещах къде е отишъл Грийн за последно — на Полис Плаза едно, близо до Фоли Скуеър, за да търси в полицейското управление досието на Соня Денеш, унищожено още преди години.
Самоубийство. Те бяха сгрешили, а когато се събудих тази сутрин, все още имаше шанс и аз да греша. Но след едно автомобилно преследване, един смъртен акт и един лъжлив хотелиер Портланд отпадаше от възможностите ми за избор. Облегнах се и хвърлих поглед наоколо. Хората се хранеха, разговаряха, неколцина четяха; всеки живееше своя живот. Излязох от кафенето и отново тръгнах на изток. Две ченгета седяха в патрулна кола, паркирана на Седмо Авеню. Извинявайте, господин полицай, искам да съобщя за убийство. Точно така. На Морис Авеню в Бронкс. Преди петдесет години. Да, сгрешили са.
Когато пристигнах в закусвалнята, Сайед, Набил и Гамал вече седяха около масата. От другите нямаше и следа.
— Добре ли сте? — попита Сайед, когато седнах. Изглеждаше искрено загрижен.
— Нищо ми няма. Направихте ли снимките?
— Набил направи снимки на мъжете във форда… двама мъже. — Сайед сложи тежка длан върху рамото ми и ме погледна сериозно. — Трябва да напуснете Ню Йорк, приятелю. Разбрахте ли? Не е на добро да ви следят така.
— Прав си — казах аз. — Какво дължа за днес?
— Сто и петдесет долара. — Той извади от джоба на ризата си дебел плик. — И седем долара за снимките.
Отброих парите и взех плика.
— Няма да се върна в хотела — казах им аз. — Днес напускам Ню Йорк. Ще ви помоля да вземете колата ми от гаража и да я докарате тук.
— Ще отидат Гамал и Набил — каза Сайед. — И ще ви придружат до тунела, за да проверят дали сте сам.
— Благодаря. Благодаря на всички ви.
Отворих плика и се заех да преглеждам снимките. Човекът до шофьора на форда беше същият, когото видях до архивите и в колата срещу „Уолдорф“. Един и същ човек, различни коли.
— Имате неприятности, да? — попита Набил. — Както казахте одеве.
— Да — отговорих аз. — Имам неприятности.
14
В шест вечерта стоях в една телефонна кабина в Джързи Сити с надеждата, че няма да се наложи да се връщам в Ню Йорк. Нямах представа как да постъпя, ако Максорли е мъртъв. Може би да се обадя на Еванс и да поискам помощ по Програмата за защита на свидетели. Не знаех дали да се смея, или да плача. Бавно, но сигурно бях успял да се поставя в ужасно положение. Вече нямах път назад, а може би и напред. Оставаше да бягам в кръг, докато някакви много лоши чичковци сложат край на страданията ми. Докато набирах номера, пръстите ми трепереха. Няма що, страхотен момент бях избрал да се откажа от лекарствата.
Гласът на Франк О’Конъл бе като спасителен фар сред бурята.
— Имам добри новини — каза той. — Джоузеф Ф. Максорли, възраст седемдесет и шест години, е жив и здрав в Мейса, щата Аризона.
— Слава богу.
Облекчението в гласа ми го стресна.
— Филип, мога ли да направя още нещо? Само кажи.
— Не, нищо. Помогна ми предостатъчно, Франк. Беше страхотен.
— Е, знаеш ми номера и не се колебай да го използваш. Няма да бъде нахално.
Да, нямаше да бъде нахално. Тая дума бе твърде слаба за един опит да го въвлека в нещо, заради което можеше да загине. Благодарих му още веднъж и реших да не го търся повече.
Аризона. Можех да позвъня предварително или пък да замина направо. Мисълта за внезапен разпит по телефона за някакъв смътен спомен отпреди петдесет години не беше най-добрият подход към единствената ми спасителна сламка. Но, от друга страна, би било глупаво да предприема толкова дълго пътуване и да остана с празни ръце. Приготвих си още шепа монети и набрах номера на Максорли.
— Ало?
— Здравейте, името ми е Филип Баркли. Търся Джоузеф Максорли.
— Продавате ли нещо?
— Не, сър, аз съм от Министерството на правосъдието.
— Ако става дума за чека от социалното осигуряване, още не са го подменили.
Гласът беше енергичен, с ясна дикция. Господи, нека да е Максорли, помолих се аз.