Кацнахме под ослепителното слънчево сияние, което бе превърнало слънчевата долина в същинска Мека за всички видове пенсионери. Богатите се заселваха в Скотсдейл и планинските области около игрищата за голф на север. Средната класа заемаше градчета от типа на Мейса. Кварталът на Максорли се състоеше от скромни къщички с миниатюрни ливади отпред, без обичайните велосипеди и детски басейни. Тук се живееше с постоянен доход, след като децата са тръгнали по свой път. Нагледен пример за чудото на спестовността — малки суми с ниска лихва, трупани цял живот с тежък труд. Най-забележимата разлика беше в колите — тежките автомобили на поколението, свикнало някога с детройтските модели от петдесетте години.
В къщата нямаше признаци на живот. Щорите бяха спуснати, наоколо цареше тишина. Почуках и мълчаливо изрекох молитва, докато секундите изтичаха една след друга. Чувах как зад гърба ми шофьорът на таксито говори по клетъчния си телефон. Почуках отново. Моля те, Господи, нека да не е умрял.
Шофьорът отпусна телефона и протегна ръка с дланта нагоре.
— Още минута — подвикнах аз.
Когато се обърнах, вратата беше отворена. От другата страна на мрежата против комари стоеше висок едър мъж с буйна коса.
— Мистър Максорли? — попитах аз.
— Носите ли документ?
— Да, сър. — Извадих служебната карта и я притиснах към мрежата. — Филип Баркли от Министерство на правосъдието.
— Добре, отпратете таксито и влизайте.
Вратата водеше към хол, който изглеждаше по-подходящ за Ню Йорк, отколкото за топлия юг. Канапе с тапицерия от розов сатен, широки кресла и махагонова масичка за чай. Над канапето висяха две снимки — мъж и жена, вероятно родителите на Максорли, и двамата в облекло от двайсетте години. На другата стена видях сватбена фотография на Максорли и съпругата му. Той беше в армейска униформа с ефрейторски нашивки и три реда орденски ленти. Жената беше красива, с черни къдрици и добродушна усмивка.
— Елате насам — каза Максорли — и ще донеса нещо разхладително.
Последвах го по коридора към задната част на къщата, където втората спалня бе обзаведена като всекидневна. Той ми кимна да седна и излезе. Стените бяха отрупани с обичайните семейни фотографии, както и със служебни снимки на мъже в официални костюми, насядали под клубни знаменца. Имаше портрет на Максорли с полицейска униформа. На друга снимка той получаваше награда от кмета Уагнър. В рамка на видно място висеше фотография от вестник — Максорли с шлифер и мека шапка държи за лакътя човек с белезници.
Домакинът се върна с две чаши.
— Чай с лед, ако нямате нищо против. Мога да ви сложа захарин.
— Не, и така е добре. Благодаря, че ме приехте.
Той ми подаде чашата и седна зад бюрото, което изглеждаше като поредната семейна антика. Също като обстановката, дрехите му представляваха смес между строгия Ню Йорк и небрежния юг — светлокафява спортна риза, тъмнокафяви изгладени панталони и стари мокасини, минали навярно безброй пъти през обущар.
— И тъй — започна той, бършейки устата си с кърпичка… — Соня Денеш.
— Прочетох статиите. От тях взех името ви.
— А каква е причината за този внезапен интерес?
— Разследвах изчезването на един човек на име Мартин Грийн. Той беше сътрудник на Сенатската комисия по разузнаване и се смяташе, че може да е застрашена националната сигурност.
— Беше?
— Мъртъв е. Откриха го във ваната на една мотелска стая с прерязани вени. — Изчаках да видя реакцията му, после си спомних, че сигурно е виждал и по-лошо. — Обявиха случая за самоубийство — добавих аз.
Той веднага влезе в тон.
— Само че вие не вярвате.
— Да, смятам, че смъртта му е свързана със Соня…
Веждите му подскочиха изненадано.
— Каква е връзката?
— Грийн си взел една седмица отпуск, уж да урежда семейни дела в Ню Джързи, но всъщност заминал за Ню Йорк. Регистрирал се под измислено име в мизерен хотел и се опитал да не остави следа къде ходи и какво върши. Правителството смята, че причината е шпионаж. А според мен е провеждал разследване, свързано по някакъв начин със Соня. Видях бележките на една жена, с която се е срещнал в Ню Йорк. Името на Соня беше записано до неговото.
— Каква жена?
— Името й е Наоми Сингър. Не ви говори нищо, нали?
Той се позамисли.
— Не.
— Работила е за организация, наречена Еврейско дружество за помощ на емигрантите. Точно тя посрещнала кораба, с който Соня пристигнала в Ню Йорк през 1950 година.
— Не си спомням да съм чувал за нея, но това е било пет години преди смъртта на Соня.
— Вероятно при разследването не е станало дума за обстоятелствата около нейното емигриране.