— Искаш ли да чуеш нещо забавно? — попита тя.
— И забавно ли имало в тая история?
— Чувал ли си теорията за „Червената пелена“?
— Не.
— Била е популярна в Бюрото през шейсетте и седемдесетте години: „Старата левица ражда Нова левица.“ Още спорят дали е някаква странна случайност или културна закономерност, но се оказва, че мнозина от водачите на Новата левица, която върлуваше из студентските градчета през шейсетте години, си имат родители левичари от четирийсетте и петдесетте години. Някои дори са членували в Комунистическата партия. Според теорията тези радикали от петдесетте са втълпили своите убеждения на децата си, които поели щафетата и хукнали да палят школите за запасни офицери.
— Интересно, но какво общо има със случая?
— Преди да получи достъп до секретните материали, нашият приятел Марти е бил проучен най-старателно, за което се изисква да подаде списък на роднините си. Оказало се, че в началото на петдесетте години дядо му и баба му ходели по съмнителни събрания из мазетата на Бронкс толкова често, че попаднали в списъците на Бюрото за симпатизанти на Комунистическата партия. Както казах, дреболия, но се наложило Марти да мине допълнителни проверки.
— И предполагам, че не е излязло нищо сериозно.
Блеър сви рамене.
— Да, но нали знаеш…
— Какво?
— Ние не сме безгрешни. — Тя погледна часовника си. — Е, добре, време е да доставим лошите вести.
Както повечето граждани, Блеър никога не бе стъпвала в покоите на американски сенатор. Мъчеше се да го прикрие, но докато чакахме, седнали на кожения диван под картина на Джеймс Мадисън, очите й попиваха всичко. Колкото и тревожна да бе изглеждала перспективата преди половин час в нейния кабинет, сега обстановката още повече засилваше трудността на задачата.
Всяка отделна старинна мебел, всяка картина, всяка снимка, грамота или мемориална плоча допринасяше за общото впечатление, че сме попаднали там, където обитава властта. Когато за пръв път прекрачих в сенаторската светая светих, дори въздухът ми се стори различен и скоро разбрах, че е точно така, защото вдишването му постепенно променяше биоритмите, стимулираше хормоните, а според някои по-осведомени специалисти можеше дори да доведе до пълно главозамайване.
Сенаторската поява за среща обикновено е предхождана от влизането на един или двама сътрудници, имащи задачата да огледат приемната, да съобщят какво иска да чуе или да каже началството и да се уверят, че няма да останеш по-дълго, отколкото е необходимо. Този път преди Уорън Йънг влезе неговият съветник по законодателните въпроси Тери Грантам — ветеран, когото познавах от Финансовата комисия.
— Филип! — възкликна той, като ме сграбчи в нещо средно между ръкостискане и хватка за лакътя. От тоя похват няма измъкване, затова често го използват при набиране на дарения.
През изминалите години Тери доста се бе променил, но в това нямаше нищо чудно. Само най-строг режим може да предотврати пагубните последствия от живота на Капитолия — твърде малко сън и движение; твърде много стрес, алкохол и ордьоври. Бръчките по лицето му, внушителното коремче и провисналите бузи бяха типичен белег на човек от Конгреса.
— Преди малко се видяхме с Елиът в кафенето — възторжено продължи Тери — и си говорехме, че напоследък ни трябват повече хора като Филип Баркли.
Той вече надничаше през рамото ми със същата идиотска усмивка, която бях видял вчера по лицето на Еванс. Пръстите му неволно се впиха още по-здраво в лакътя ми.
— Това е специален агент Блеър Търнър от ФБР — казах аз.
— Сенаторът наистина чака с нетърпение да ви види — каза Тери.
— Аз също — отвърна Блеър.
Побъбриха още малко, докато аз правех опити да се освободя от хватката. Накрая Тери попита:
— Филип, познаваш ли Джарет Сандърс?
— Само съм чувал за него — казах аз.
Сандърс беше от новото поколение наемници, които водеха политически кампании в страната и чужбина. За пръв път привлече вниманието към себе си, когато изненадващо уреди за сенатор от Оклахома един кандидат, чиято биография дори традиционно сдържаният „Ню Йорк Таймс“ определяше като „съмнителна“. След това бетонира репутацията си с избирането на кандидат-кмет, срещу когото се водеше дело за измама с ценни книжа, и преизбирането на един губернатор, който едва бе издрапал до края на мандата си, без да го свалят позорно. Всеки път, когато го питаха дали изборът на шеф на кампанията е по-важен от достойнствата на кандидата, Сандърс отричаше, но само с половин уста и винаги се усмихваше.
— Той би искал да се срещнете — каза Тери. Видя промяната в изражението ми и бързо добави: — Само за малко, преди да е дошъл Уорън.