— Разбирам.
— Законът за гравитацията — промърмори той.
— Какво е това?
Той вдигна глава.
— Имахме си такава поговорка.
— В смисъл?
— Който го е сторил, трябва да падне.
— Точно така.
— Не разполагах с нищо, освен с чехлите и интуицията си. Реших, че около Соня има нещо, което не знам, и почнах да разпитвам наред — колежките, съседите, всички. Тормозех и старшите детективи. Какво съм пропуснал? При всяка възможност се връщах на Морис Авеню или в шапкарската фабрика. И тогава се почна.
— Какво?
— Отначало беше съвсем безобидно. Има и други случаи, не се заплесвай. Ами обувките, питам аз. После започват да ме притискат. Зарежи тоя случай, гледай си работата. Няма проблеми, казвам аз. Ще си върша работата, а с Денеш ще се занимавам в свободното време. Един ден отивам в прокуратурата по друг случай и ме викват на горния етаж. Там ме чака един от помощниците, чисто политическа фигура. Какво става с Денеш, пита той. Отговарям му: засега нищо, но работя по случая. Край на разговора. Не ме насърчава, само подмята нещо в смисъл, че има много престъпления и човек не може да ги разкрие всичките.
— Само това ли каза?
— Разбирате ли, бях твърде зелен, за да усетя накъде духа вятърът. Не схванах намека.
— А кога проумяхте?
— За млад човек като вас е трудно да разбере. Не сте живели в ония времена.
— Продължавайте.
— На другия ден лейтенантът ме привиква в кабинета си и заявява направо, че е време да приключвам. А аз, глупакът, отговарям, че ще спра да работя, но оставям случая открит. Може някой ден да изскочи още нещо.
Той замълча, отпи глътка чай и забеляза, че чашата ми е празна.
— Искате ли още?
— Не, благодаря. Значи решавате да оставите случая открит.
— Именно. Следствията за убийство не се закриват, такава е процедурата. Е, лейтенантът скача като ужилен и надава рев, че няма да търпи неразкрит случай в своя отдел само защото някаква комунистическа курва се е разплескала на Морис Авеню. Точно така заяви. Цитирам почти дословно: „Тия унгарци все гледат да се претрепят, тъй че майната им на чехлите. Закривай проклетия случай. Една червена гадина по-малко.“
— Не разбирам. Нарекъл я е комунистка само защото е била унгарка?
Максорли поклати глава.
— Не, не. Там е цялата работа, разбирате ли? Не бях го открил при разговорите със съседите и колежките, но Соня се оказа член на Социалистическата работническа партия. По онова време в шивашката промишленост имаше мнозина като нея. Днес може и да не изглежда кой знае какво, но през 1955 година беше голяма работа. Комунистите бяха като японците и нацистите. Хората се бояха от „червената заплаха“. А онзи лейтенант беше ветеран от войната в Корея, разбирате ли? Представете си как се е чувствал той. Каза, че ако е било убийство, сигурно онези от партията са я хвърлили, защото не си е плащала членския внос.
— Значи искаха да закриете случая, защото е била комунистка?
— Не знам да е имало друга причина за натиска.
— Казахте, че не сте го узнали от съседите и колежките. Как разбрахте за партийното й членство?
— Вече ви казах, от лейтенанта.
— А той откъде е разбрал?
— Кой знае? Може би от нашия разузнавателен отдел, може би от ФБР. Да ви кажа обаче, по онова време малко хора съчувстваха на комунистите и социалистите.
— И какво стана?
— Следствието приключи — самоубийство. — Той допи чая си и остави чашата. — След това дълго време сън не ме хващаше.
— Нищо ли повече не научихте?
Той поклати глава.
— Това е цялата история. Отново чух името Соня Денеш едва когато ми позвънихте преди два дни.
— Разследвахте ли Естър Мюлер?
— Естествено. Търсех начин да й отворя устата. Никакъв резултат.
Не ми хрумваше друг въпрос. Направих един последен, отчаян опит:
— Мистър Максорли, сещате ли се за нещо, което съм пропуснал да ви питам?
Той поклати глава.
— Не, нищо.
— Няма ли в бележника още нещо, което да ми помогне? Нещо, за което не сме разговаряли.
Старият детектив се зае да прелиства записките си бавно и методично. Тишината в къщата ми се струваше необичайна след шумотевицата в „Ланкастър“ и нюйоркското стълпотворение. В кухнята забръмча хладилник. Нямах сили да гледам; бях забил очи в пода и слушах как шумолят страниците. Така свършва всичко, помислих си аз. Както е започнало. Същият човек прелиства същите страници на същия бележник, може би дори е обут със същите обувки. Така е било още преди да се родя, когато той е стоял в двора над клетата размазана Соня — момичето, което не е сторило зло никому.