— Нещо друго?
— Видиш ли я веднъж, няма да я забравиш.
Максорли се усмихна.
— Май тя ще е скритата карта в тази игра.
— Това поне е ясно.
— Е, ако става нещо, засягащо сенатор с перспективи за Белия дом, един господ знае колко нашироко може да се е разпростряло. И колко надълбоко.
Шофьорът на един кадилак се изравни с нас и намали, за да се полюбува на нашето антично возило, после с рев продължи напред. След него се проточи размазана върволица от коли, пикапи и камиони. Въздушният поток ни разтърсваше. Стрелката на скоростомера изглеждаше като залепена за цифрата 90. Деветдесет километра в час. Хиляда деветстотин петдесет и пета година. Циферблатът бе като календар, а ние бяхме застинали във времето. Облегнах се назад и затворих очи.
— Е, какво мислиш? — попитах аз.
Той въздъхна и каза:
— Очертанията на историята се различават — мътни, но все пак очертания. Много стар шпионски кръг с неколцина интересни нови сътрудници. Това ни води към предателството, към нещата, които не са такива, каквито изглеждат, и към мотив за убийство. Ако имах правото на един въпрос, пак щях да задам същия както някога: с какво Соня е заинтересувала Грийн? Ако знаехме отговора, щяхме да направим огромна крачка напред.
— И смяташ, че можем да получим отговора от Естър Мюлер?
— Е, всичко с времето си — каза той.
— Точно така. Бавно и методично.
Над пустинята тегне нощ, а аз пътувам с призрак. Трябва да е призрак, защото не може да бъде реален. Соня е мъртва. Домоуправителят, който я намерил, е мъртъв. Съседите са мъртви. Шапкарска компания „Парамаунт“ също е мъртва. Всички, дори Наоми. И Мартин. Тогава как може той да е реален? Призрак, който ме води през поколенията назад към началото, когато не е имало Филип, Констанс, Блеър или Мартин, назад към времето на Соня, Наоми и Естър Мюлер.
Беше сън. Кошмарен сън. И както става в най-лошите кошмари, мракът обгръщаше всичко в него. Всичко, освен трийсетина метра от шосето пред нас, а отвъд тях, някъде във връхлитащия мрак, се спотайваха чудовища. Извърнах глава надясно и се загледах в отражението му, осветено от мътното сияние на таблото. Максорли. Име от някакъв стар вестник — толкова стар, че вече дори не беше вестник, а само изображение, микрофилмова лента върху лавица в мазето на библиотеката. Така и трябва да бъде, реших аз. Така е редно. Да се върна назад с машина на времето, управлявана от призрак.
— Влязох в полицията след войната.
Изместих седалката, за да се обърна към него. Той не откъсваше поглед от пътя.
— Хиляда деветстотин четирийсет и шеста. Бях на двайсет и четири.
— Бил си ефрейтор. Видях те на снимката.
— Втора рота, сто и шестнайсети полк, двайсет и девета дивизия. За десанта ни зачислиха към Първа дивизия.
— За десанта в Нормандия?
— Плажът „Омаха“. Сигурно си чел за това. Всички са чели.
— Разбира се. Било е… щях да кажа „страшно“, но звучи…
— Страшно е подходяща дума… Добра дума. Но аз се върнах и се ожених за момиче на име Ейлийн.
— Видях сватбената снимка. Тя изглежда много мила… много изящна.
— Да, такава беше. Били сме заедно почти всеки ден, откакто се оженихме. На няколко пъти не успях да отида с нея на гости у роднини, това е всичко… Тя ми пишеше писма.
— Когато сте били разделени. Много мило.
— Не, не само когато бяхме разделени. Случваше се да си дойда от работа и да заваря писмо на шкафчето.
— Това е прекрасно.
Максорли се унесе в мисли.
— Разказваше ми как си влязъл в полицията — напомних му аз.
— Да. След гимназията нямах намерение да ставам ченге. Исках да стана електротехник. Но когато се прибрах след войната, това вече не ме влечеше. Честно казано, не знаех какво искам.
— Сигурно е било трудно да се приспособиш отново към мирния живот.
— Знаеш ли как се чувствах? Чист.
— Чист?
— Сякаш на онзи плаж бях изстърган от всичко нечисто и не исках да се цапам отново. Трудно е да се обясни, но когато растеш, замесваш се в разни истории, някои от тях доста глупави. Може би не уважаваш онова, което е достойно за уважение. Мислиш си, че светът е започнал с твоето раждане и не дължиш никому нищо. Но когато си дойдох у дома, чувствах се като рицар след кръстоносен поход.
— Е, в известен смисъл е било точно така.
— Да, в известен смисъл. Само че трябваше да направя избор, разбираш ли? Можех да продължа да бъда рицар или да стана отново какъвто бях преди. Нали не ти се струва безсмислено?
— В никакъв случай. Значи реши да станеш полицейски служител.