— И то не какъв да е, а какъвто трябва.
— Като рицар с мисия.
— Точно така. Като рицар с мисия. И тогава вършиш работата си по определен начин. Изглеждаш както трябва и вършиш каквото трябва. А когато видиш какво вършат някои други ченгета, правиш различен избор.
— Не е лесно.
— Вярно. По онова време ченгетата не изкарваха много пари, но можеше да се докопаш до странични доходи, стига да искаш. Местните търговци пускаха по нещо, макар че мнозина от тях мърмореха. Имаше комарджии, сводници, а по-късно и наркотърговци. Намираха се безброй възможности да си оправиш положението. Някои ченгета купуваха къщи на Лонг Айланд и яхти, пращаха децата си в частни училища, ходеха по скъпи курорти. С една полицейска заплата не можеше и да сънуваш такива неща.
— И те си намираха оправдания.
— Непрекъснато. „Не ни плащат колкото заслужаваме.“ „Никому нищо не правя.“ „Всички го вършат.“ „Имам да храня семейство.“ Тия момчета се мислеха за светски мъже, а такива като мен смятаха за гадни лицемери, дето се правят на света вода ненапита.
— Но ти продължи да бъдеш какъвто трябва.
— Имах по-малка спалня, но в нея спях по-добре. Разбираш ли?
— Да.
— Винаги можех да гледам хората в очите.
— А Ейлийн как го приемаше?
— Мислеше като мен, а това не е дреболия. Виждал съм какво става в други семейства. Някои жени оказват натиск. Не знам какво би станало, ако тя ме беше притиснала, но, слава богу, и двамата мислехме еднакво.
— Радвам се да го чуя.
— По-късно създадоха комисията Кнап и работата се разсмърдя. Помниш ли? Не, много си млад.
— Чел съм. Разследване на полицейската корупция. Франк Серпико. Имаше и филм за него.
— Когато това стана, имах двайсет и пет години служба, но не се тревожех. Знаеш ли, повечето хитреци така и не ги хванаха. Продължиха по кривия път чак до пенсия и сами си вярваха, че са страшно умни. — Той за пръв път откъсна очи от пътя и ме погледна. — Но всичко се плаща.
— Продължавай.
— Живял съм дълго и знам какво става накрая. Разбираш ли? Някои от онези хитреци живеят тук, във Финикс, и имат къщи, за каквито не мога и да мечтая, но това ги съсипа. Вижда се по лицата им — нямат и капка самоуважение. Прогнили са отвътре. Децата им ги ненавиждат и те самите се ненавиждат. — Той пак ме погледна. — Опитвам се да ти кажа, че наградата за правилните постъпки може да дойде късно, но тъкмо тогава е най-ценна.
Той замълча отново. Бученето на гумите и свистенето на въздуха край стъклата отдавна се бяха слели в едва доловим неясен звук и ние продължавахме да се носим напред сред относителна тишина.
— Благодаря — казах накрая аз.
— Аз би трябвало да ти благодаря.
— Ти ли? Защо?
— Знаеш ли какво правих вчера?
— Какво?
— Отидох да си купя вестник и нещо за закуска. После отидох да си купя обяд. Пазарувам по мъничко, за да се намирам на работа. Така ми минават дните.
— Все още не си свикнал със самотата.
— Трябваше нещо да ме поразтърси.
— И ето ни сега. Като двама кръстоносци.
— Ето ни — съгласи се той. — Кръстоносци с мисия.
Статистиката твърди, че жените обикновено надживяват мъжете си. Комплексът „Слънчеви апартаменти“ бе нагледно доказателство за това. Чакахме на откритата тераса на втория етаж между редица апартаменти, гледащи към централния двор. С няколко редки изключения почти цялото местно население, насядало на градински столове под нас, над нас и от двете страни, беше от женски пол. Сядаха, ставаха, влизаха вътре за малко и пак излизаха. Сякаш всички чакаха нещо.
— Чакат посещение — забеляза Максорли.
Ние чакахме Естър Мюлер. След нашето уверение, че сме дискретни, нейната съседка Мини сподели, че Естър била на лекар, после се зае да споделя медицинските проблеми на Естър чак до неотдавнашния й бурсит. Преходът към лекция за собствената й анатомия стана безупречно гладко. Изслушахме всичко за артрита, подутите крака и пердето и успешно напредвахме през правото черво, когато за щастие синът и дъщерята на Мини доведоха внуците. След като отклонихме поканата за съвместна вечеря навън, ние заехме позиция на терасата, като се надявахме Естър да няма усложнения.
— Смешно — каза Максорли. — Някога чаках Естър да се прибере от работа. По едно време ходех при нея три-четири пъти седмично, надявах се да я изтощя.
— Дано за петдесет години да е поомекнала.
Минаваше шест вечерта, когато дребна набита жена с къдрава бяла коса се дотътри по алеята под нас и пъхна ключ във вратата на Естър. Изчакахме още десет минути, после почукахме. Тя ни отвори по чехли и домашен халат. Изглеждаше уморена.
— Мис Мюлер? Името ми е Филип Баркли. Идвам от Министерство на правосъдието във Вашингтон.