Естър пет-шест пъти стрелна очи от удостоверението към лицето ми и обратно, преди да заговори.
— Вашингтон? — измънка тя.
— Да, госпожо. — Погледът й проследи как прибирам удостоверението в джоба си. — Това е моят партньор Джоузеф Максорли. Водим официално разследване и бихме искали да ни отделите малко от времето си.
— Аз живея сама — каза плахо тя. — Нищо не знам за Вашингтон.
— Не става дума за Вашингтон, мис Мюлер, а за…
— За мисис Фуентес ли? Мислех, че са хванали онзи човек.
— Не, не става дума за мисис Фуентес, госпожо. Въпросът е съвсем друг и ще отнеме само няколко минути. Може ли да влезем? — Аз кимнах към градинските столове. — Или да седнем да си поговорим навън, ако предпочитате?
— Трябва да готвя вечеря — каза тя.
Очите й се насочиха към моя спътник. Максорли свали меката шапка и я озари с добре тренирана любезна усмивка.
— Посещението ще е съвсем кратко — увери я той. — Изминахме много дълъг път, за да ви видим. Не сме яли и пили нищо от сутринта.
— Имам джинджифилов сироп — каза тя. — Мога да го изнеса навън.
— Само да не е със захар — каза Максорли.
Естър го погледна, като да бе ненормален.
— Че кой ползва захар? — рече тя, после затвори вратата и подвикна отвътре: — Идвам веднага.
Нагласихме столовете така, че тя да седне между нас. След миг Естър изнесе поднос с две чаши джинджифилов сироп и курабийки.
— В курабийките няма захар — каза тя на Максорли, докато му подаваше подноса. Настани се на стола и приглади халата си. — Само няколко минути — напомни тя и се озърна. Забеляза две жени да ни наблюдават отгоре и изстена: — Ох, двете клюкарки! До утре всички ще знаят какво съм правила!
Максорли ме погледна многозначително и тихо попита:
— Как смятате, дали ще разберат, че сме от Вашингтон?
Естър се замисли над тази бляскава перспектива, после жално заяви:
— Естествено! До утре ще знае цялата сграда!
— Откога живеете тук? — попитах аз.
— От дванайсет години. Имах апартамент хей там — тя посочи някъде нагоре, — но асансьорът вечно е развален, а кой може да се катери по стълбите?
— А пък на мен краката ми се подуват — сподели Максорли. — Лекарят ми даде рецепта, ама не помага особено.
— Бас държа, че е било скъпо — отвърна Естър. — Такава им е играта. Все предписват нещо скъпо. Попитахте ли за заместители?
— Не. Може би трябва да питам.
— Заместители — твърдо повтори тя. — Не им се хващайте на разните измислени имена. И купувайте от веригата „Пъбликс“. При вас има ли „Пъбликс“?
— Не — отговори Максорли, — но имаме друга верига, където правят добри отстъпки.
— Ооо — кимна Естър. — Дайте ми името, преди да си тръгнете. — Тя се обърна към мен. — Е, каква е работата?
Бях решил да настъпвам малко по малко.
— Мис Мюлер, мисля, че преди много години сте живели на Истбърн Авеню в Бронкс.
Тя сбръчка чело.
— Истбърн Авеню?… Това беше много отдавна.
— Да, знаем, че е било отдавна. В квартала е живеела и една ваша приятелка, Соня Денеш. Помните ли я?
Естър отвори уста и пак я затвори.
— Защо ме питате за нея? — възкликна тя.
— Трудно е да се обясни, но името й изникна във връзка със случая, по който работим, и трябва да узнаем повече за нея.
— Когато тя умря, от полицията ми задаваха разни въпроси.
— Е, в такъв случай сигурно не бихте имали нищо против да споделите и с нас същата информация.
— Беше толкова отдавна. Кой да помни…
— Важно е да се опитате, Естър. Може ли да ви наричам Естър? Със Соня сте били приятелки.
— Не приятелки, а познати — отсече тя.
— Добре, познати. Доколкото знам, тя е работила в шапкарска фабрика.
— Не помня.
— Добре. А вие какво работехте?
Тя се разтревожи.
— Аз ли?
— Аха.
— Защо?
Усмихнах се.
— Просто ми е интересно, нищо повече. По служба често се срещам с интересни хора.
— Юрист ли сте?
— Точно така.
— Имах един племенник юрист. Водеше дела за автомобилни катастрофи и злополуки в супермаркетите.
— Адвокат по личните обезщетения. Много интересна професия.
— Умря от сърдечен удар.
— О, колко тъжно — казах аз и зачаках.
— Значи искате да знаете какво работех?
— Просто питам.
Тя въздъхна.
— Работех във фотоателие.
— В Бронкс?
— Не, в Манхатън. При Ленард Монтагю на Мадисън Авеню. Той беше много известен, много известен. Правил е портрет на Милтън Бърл. И на Джордж Джесъл.
— Сигурно е било много интересно.
— Правехме портретни фотографии. Сватбени снимки. И реклами. Манекенките идваха да си правят албуми. Посещаваха ни истински знаменитости. Знаете ли кой още е идвал да се снима?