— Кой?
— Джордж Рафт.
— Сериозно? Вие какво правехте там?
— Аз бях управителка на ателието. И помагах за стойките и осветлението.
— Сигурно е било страхотна работа. Разговаряхте ли със Соня за ателието?
Лицето й посърна.
— Нищо не знам — изхленчи тя.
Още една грешна стъпка, и щях да я изтърва окончателно. В този момент мина една съседка, забави крачка да ни огледа и размаха ръка. Разкъсвана между страха и златната възможност, Естър подвикна:
— Господата са дошли чак от Вашингтон, Айда. Не мога да разговарям сега.
Докато Айда се отдалечаваше, Естър промърмори: „Още една клюкарка“ и отново насочи вниманието си към извора на тревогите, тоест към мен.
— Аз живея сред пенсионери — обади се ненадейно Максорли. — Близо до Финикс.
— Говорите с нюйоркски акцент — възрази Естър.
— Така е. Заминахме за Финикс, след като се пенсионирах.
— Нали казахте, че сте от Вашингтон?
— Повикаха ме за случая със специална заповед.
— А съпругата ви във Финикс ли е?
— Тя почина преди две години. Сега съм сам.
— Ооо. Имате ли деца?
Темата явно й харесваше повече от предишната.
— Не, нямахме.
— А аз така и не се омъжих — каза Естър.
— Дойдохме да ви видим заради един младеж, който умря. Преди около седмица Филип беше на погребението и се срещна с родителите му.
— О! — Тя се озърна към мен. — Младеж?
— Да — казах аз. — Сега семейството му е в шива.
— Ооо, колко ужасно.
— Казваше се Мартин. Беше много активен в делата на синагогата.
— О, боже мой — тихо изрече Естър. — Какво му се случи?
— Не знаем със сигурност, Естър. Точно това се опитваме да разберем.
— Какво общо има със Соня?
— Младежът проучваше живота на Соня. Не знаем защо, но може да има нещо общо с нейната смърт.
— Тя падна от покрива.
— Да. Какво можете да ни кажете за това?
— Нищо не знам.
— Разбира се, но все знаете нещо за Соня. Например какво е правила, преди да умре, и дали не ви е казала нещо, което да ни помогне.
— Нищо не знам — повтори Естър.
Бяха минали петдесет години, а тя продължаваше да мълчи като риба. Усетих как ме обзема раздразнение, но Максорли бе все тъй търпелив.
— Родителите на Мартин искат да знаят какво се е случило, Естър — каза той тихо. — Много е тежко да не знаеш. Има ли нещо, което можете да ни разкажете за Соня?
Тя прехапа устни и бавно поклати глава. Максорли ме погледна и сви рамене, после се изправи и каза:
— Уморена сте, Естър. Денят ви е бил тежък. Дали да не ви дойдем и утре на гости? Можем да поговорим за нещо друго.
Естър го изгледа от долу на горе. Мъчеха я противоречиви чувства. Колкото и да се тревожеше, още едно посещение на служителите от Вашингтон — при това с достатъчно време, за да подготви сцената — беше истинска златна жила за нейното обществено положение.
— Ще говорим за нещо друго, така ли? — попита тя, прехвърляйки поглед към мен.
— Надявам се, Естър — казах аз. — Ще се опитам да получа разрешение от шефа, но той е много взискателен.
— Имам снимка на Соня — каза внезапно тя.
— Тъй ли?
— Понякога взимах фотоапарат у дома, за да припечеля допълнително. Мистър Монтагю не възразяваше, щом си купувах лентата. Един човек имаше пони. Снимах съседските деца върху понито, после си деляхме парите.
— Как направихте снимка на Соня?
— Мистър Монтагю вечно търсеше интересни лица. Казваше, че му трябват лица, белязани от жизнен опит. Носих му снимки на хора, които смятах за интересни, но той никога не ги използваше.
— И му занесохте снимка на Соня?
— Тя беше единствената, която хареса. Рече: „Ето, това е жизнен опит.“ Но преди да я доведа… — Тя се разплака. — Запазих я. Сърце не ми даваше да я изхвърля.
— Много бих желал да я видя — казах аз.
Естър се надигна с усилие и влезе в апартамента.
— Съжалявам, Филип — каза Максорли. — Май не се е променила много за петдесет години. Може пък утре да ни провърви.
— Дано. Страшно бих искал да знам какво таи в себе си толкова дълго. Как смяташ, какво може да е?
— Не знам — каза той. — Ще трябва да поговорим по-късно. Ето я, идва.
— Соня — каза Естър и ми подаде снимката.
Видях млада жена с мрачно лице, облечена в тъмна пола и бяла блуза с навити до лактите ръкави. Гледаше право срещу обектива с отпуснати ръце като за полицейска снимка. На гърба беше изписано с молив: „07.03.1955“.
— Може ли да я задържим? — попитах аз. — Ще дам да направят копие и утре ще ви върна оригинала.
Естър захапа устна за миг, после кимна.
— Ще дойдете ли утре?