— Вероятно — казах аз. — Ще трябва да питам шефа. А вие ще си помислите ли за Соня?
— Ще се помъча — обеща тя.
Сбогувахме се. Максорли я придружи до апартамента, а аз отидох при колата. Когато той седна зад волана, аз разглеждах снимката на Соня.
— Ще трябва да обмислим следващия си ход — каза Максорли.
— Ако утре не изкопчим нещо от нея, нямаме никакъв ход. В задънена улица сме.
Максорли свали меката шапка и избърса лицето си с кърпичка.
— Май си прав — тихо каза той.
Загледахме се напред през стъклото и се замислихме поотделно какво означава краят на разследването. Пред нас бавно изкуцука една от обитателките на „Слънчеви апартаменти“. Видях как я гледа Максорли — вероятно си мислеше как ще се върне към празния дом в Аризона и живота без Ейлийн. По-трудно ли щеше да му бъде сега? За няколко прекрасни дни се бе върнал към старата работа, беше разследвал случай. Нещо повече, беше разследвал случая на живота си.
Вдигнах пред себе си снимката на Соня.
— Каква е твоята тайна? — попитах я аз. Максорли се озърна. Подадох му снимката. — Ето. Виждал ли си как е изглеждала приживе?
Той поклати глава.
— Видях снимки от аутопсията, а преди това я видях на двора.
После почука снимката с пръст и изръмжа.
— Какво?
— Много години минаха. Бях забравил.
— Какво си забравил?
Максорли завъртя снимката към мен и посочи едно тъмно петно върху ръката на Соня.
— Татуировката.
— Татуировка?
Той кимна.
— Номер от концлагера. Ама че работа! Да оцелее в концлагер, а после да я хвърлят от покрива в Бронкс.
— Мили боже!
— Знам. Ужасна история.
— Мили боже!
— Аз… Какво има?
— Твоят голям въпрос за връзката между Мартин и Соня.
— Е?
— Мисля, че току-що открихме отговора.
16
Когато спряхме да заредим, позвъних на Сюзан.
— Добре — каза тя. — Цялата съм в слух.
— Сега съм в Маями с Максорли. Преди малко разговаряхме с Естър Мюлер и сега пътуваме обратно към Вашингтон.
— Това означава ли, че следата води насам?
— Ще ти обясня, като се видим.
— Ще се върнете ли довечера?
— Не, пътуваме с кола. Би трябвало да пристигнем утре вечер или вдругиден.
— Междувременно мога ли нещо да свърша?
— Сюзан… може би не е много разумно да се замесваш.
— Мислех, че вече съм замесена.
— В Ню Йорк ме следяха. Измъкнах се, но тези хора несъмнено ме търсят и са опасни.
— Какво означава „опасни“?
— Вероятно са убили двама души.
— О…
— Не знам кои са, но имат дълги ръце. Ще се опитаме да не привличаме внимание във Вашингтон, но би било най-добре да стоиш настрана.
— Не се боя, Филип.
— Разбирам това, но…
— Приятно е отново да се вълнувам за нещо.
— Е, нека да си помисля. Ще разговаряме, когато се върна.
— Добре. Пази се. Все това повтарям, нали? Пази се.
— Продължавай да ми напомняш.
Две хиляди километра до Вашингтон. Поех волана, а Максорли се изтегна на задната седалка. Бях изтощен и жадувах за почивка, но още повече жадувах за време да обмисля нещата отново. Логично погледнато, вариантът с шпионажа все още подхождаше най-добре, но бях сигурен, че линията от Грийн до Соня Денеш минава през Сенатската банкова комисия и разследването на швейцарските банки. Само че около тази линия всичко тънеше в мъгла.
Изкарах на адреналин чак до Джаксънвил. По някое време Максорли се надигна и обяви, че е гладен. Открихме почти празно заведение за палачинки, където сервитьорката, изпълняваща и длъжността на касиерка, ни каза да седнем, където искаме. Отидох до тоалетната да се измия и отражението в огледалото ме порази. Умората личеше от пръв поглед, но едно по-внимателно взиране разкриваше и страха, в който живеех след Ню Йорк, засилен сега от факта, че рискувам не само себе си. Вината ми за Максорли донякъде се смекчаваше от неговия ентусиазъм и опит, но какво можех да кажа за Сюзан? Приятно е отново да се вълнувам за нещо. Бях я привлякъл на помощ в тежък час, бях разпалил любопитството й, а сега се канех да я отрежа. Не изглеждаше честно, но, от друга страна, честността нямаше нищо общо. А кое имаше? Станеше ли дума за Сюзан, не бях сигурен. Наведох се към отражението. Нямаше и помен от гордата стойка на кръстоносец.
Максорли бе седнал в едно сепаре; шапката му висеше на закачалката. Без нея се преобразяваше от детектив в най-обикновен възрастен гражданин, прост пенсионер от Флорида. Луминесцентното осветление разкриваше, че пътуването е сложило печата си върху него, но той не се бе оплакал нито веднъж и нямаше да се оплаче. Сервитьорката донесе кафе. Поръчахме си среднощна закуска и подхванахме ритуала, типичен за хиляди подобни заведения да избършем приборите със салфетки, да си налеем кафе точно колкото трябва. Гледах Максорли с някаква странна гордост.