— Може да си е прокарал канал за пари от Швейцария.
— Незаконно, но напълно възможно. Външни източници се надушват много трудно. Въпросът е защо ще му помагат швейцарците.
— Ами ако ги е спипал за гушите? Може да има нещо, което не биха искали да изскочи наяве. Нещо много позорно, същинска бомба.
— И Грийн го е открил, така ли?
— Да, но защо се е бавил толкова? Ти каза, че заседанията са приключили преди години.
— Да речем, че се е върнал към архивите, защото е работел над дисертация. Може да е открил нещо, пропуснато първия път.
— А може дисертацията да е била за прикритие — каза Максорли. — Може да е открил нещо, водещо обратно към архивите.
— Нещо за Уорън?
— Може би.
— Няма да е лесно да се докопаме до тези архиви.
Максорли избърса устата си със салфетка.
— Щом има воля, път ще се намери — заяви той.
Усмихнах се на поредния архаичен израз.
— Е, какво мислиш за тази теория?
— Не е зле. Пак е свързана със стремежа на Уорън към президентския пост и обяснява защо е замесена Констанс.
— Констанс държи Уорън да стане президент на всяка цена — потвърдих аз.
— Парите са вързани с президентството — каза Максорли. — Президентството се връзва с властта. А ако Констанс стигне до Белия дом, изниква и отмъщението. Пари, власт, отмъщение. Солидни мотиви, Филип.
— Да — съгласих се аз, — солидни мотиви.
— Филип!
Сякаш току-що бях затворил очи на задната седалка, когато гласът на Максорли проникна в съзнанието ми. Надигнах се замаяно.
— Какво…
Той гледаше ту пътя отпред, ту огледалото.
— Отбиваме по следващото отклонение — каза той и гласът му не оставяше място за спор.
— Защо?
— Мисля, че си имаме опашка.
Завъртях се, но видях само мрак. Едва когато излязохме на дълга права отсечка, зърнах фарове.
— Ето го — каза Максорли.
— Дори и по това време не сме единствените на магистралата.
— Отдавна са зад нас — отвърна Максорли. — Спазват дистанция — нито по-близо, нито по-далече, дори когато сменям скоростта. Другите коли ни задминават като вихрушки.
Така си беше.
— Къде сме?
— В Джорджия, между Брънзуик и Савана.
Отминахме табела, според която след три километра имаше изход от магистралата.
— Не може да ни следят — казах аз. — Никой не знае къде сме.
Максорли не отговори. Отминахме нова табела. Един километър до изхода.
— Наистина ли искаш да излезем от магистралата?
— По-добре да сбъркам, отколкото да съжалявам — отвърна той.
Отклонението изникна пред нас. Без да дава мигач, Максорли зави надолу по рампата към кръстовището с щатското шосе. Спряхме и зачакахме. Нищо… нищо… по завоя се зададоха фарове. Максорли бързо зави по шосето наляво, следвайки табелата, насочваща към бензиностанция и закусвалня.
— Какво ще правим? — попитах аз.
— Търсим място, което да е още отворено, може би бензиностанция или бар.
Пътувахме по тясното мрачно шосе покрай редки дървени къщи и бараки от гофрирана ламарина. В далечината се появиха светлините на град. Погледнах назад. Не се виждаше нищо, но пътят имаше много завои. Минахме под улична лампа и отново навлязохме в мрака. Когато наближихме следващия завой, Максорли изключи фаровете и съвсем намали скоростта. След миг зад нас изникнаха фаровете. Колата мина под лампата и зърнах силуетите на двама души. Притиснах потни длани към тапицерията. Максорли ускори и зад завоя пак включи фаровете. Скоро видяхме отпред ярко осветена бензиностанция.
— На тия места обикновено има задна врата — каза Максорли. — Ще спрем и ще влезем. Аз излизам отзад. Ти остани вътре. Подхвани разговор с дежурния, разсей го някак, но така, че да се виждаш отвън.
Приведох се напред.
— Какво смяташ да правиш? — попитах аз. Още преди да довърша, зърнах върху седалката метален проблясък. Пистолет. Той взе оръжието и го пъхна в джоба на сакото си. — Защо да не продължим до най-близкия полицейски участък?
— А после? — попита той, без да откъсва поглед от огледалото. — Онези просто ще отрекат, че са ни следвали, и полицията нищо не може да стори.
— Ако имат оръжие, ще се наложи да обясняват.
— Това тук е фермерска Джорджия. Много хора имат оръжие. А дори и да им създадем неприятности с полицията, те или онези, за които работят, просто ще ни подгонят по-късно и следващия път няма да ги забележим. — Той ме погледна. — Слушай, двамата сме в една лодка. Ако искаш да поемеш риска, добре — отиваме в полицията, но според мен никога няма да имаме по-добър шанс, отколкото сега.