Максорли ми кимна. Отворих вратата и прибрах двете оръжия. Без да откъсва поглед от двамата мъже, той взе глока, свали предпазителя и пак ми го подаде. После нареди на пътника да излезе навън, да коленичи и да се просне по очи. След това ми заръча да коленича върху гърба на легналия и да притисна пистолета в тила му. Шофьорът получи заповед да се прехвърли на дясната седалка. Максорли измъкна пистолет от кобура под мишницата му и още един, пъхнат отзад под колана. После го накара да легне до другия. По шосето се зададе пикап; Максорли затвори вратата, за да изгаси лампичката в купето. Колата закриваше двамата легнали и пикапът мина край нас, без да спира.
Изправих се и надникнах покрай храстите към магазина. Продавачът още стоеше зад тезгяха, гледаше навън и вероятно се чудеше какво е станало. Върнах се и претърсих двамата от глава до пети, следвайки указанията на Максорли. Пътникът имаше клетъчен телефон и Максорли ми каза да го прибера. Открих кредитни карти и шофьорски книжки от Минесота. После напипах калъф с нож, пристегнат към глезена на шофьора. Когато го показах на Максорли, той ритна шофьора в слабините с всичка сила. Онзи изстена и повърна.
Пак по нареждане на Максорли отворих багажника и открих две пътни чанти с дрехи, сандък с дълга стоманена верига и още една чанта с две ролки широки лепенки и два чифта работни ръкавици. Той хвърли бърз поглед към находките и каза:
— Веригата и лепенките вероятно са били за нас.
Потръпнах и пистолетът се разтресе в ръката ми. Максорли ми нареди да омотая с лепенките ръцете и устата на двамата пленници. После ги натоварихме в багажника, след като прехвърлихме всичко останало на задната седалка.
— Аз ще карам тази кола — каза Максорли. — Ти вземи нашата. Карай обратно към магистралата и отбий, като видиш отклонение, което да изглежда като път към частна собственост. Искам да навлезем навътре в гората.
— Какво ще правим? — попитах аз.
— Ще се опитаме да разберем за кого работят.
Подкарахме обратно към магистралата, минахме под нея и продължихме още около километър и половина, докато накрая видях някакъв черен път. Изключих фаровете и завих по него, като разчитах на светлината на почти пълната луна. След малко видях просека, свърнах нататък и спрях навътре в гората. Максорли спря колата до мен, веднага отвори багажника и издърпа пленниците в седнало положение с провесени крака над задната броня. После взе бейзболната бухалка.
— Как умря Наоми Сингър? — попита той, подхвърляйки бухалката на дланта си. — Припомни ми.
Преглътнах мъчително.
— Била е пребита до смърт с бейзболна бухалка.
Той кимна.
— Гаден начин да си отидеш от тоя свят. Спомням си как веднъж открихме един нещастник. Така го бяха размазали, че можеше да се побере в кутия за шапка.
При тия думи той изведнъж завъртя бухалката и я стовари точно под лявото коляно на шофьора. Тялото на човека подскочи от болка и тилът му жестоко се блъсна в капака на багажника. Въпреки лепенката викът му се чу съвсем ясно.
Пътникът не реагира. Седеше съвършено неподвижно. В очите му нямаше страх. Не се съмнявах, че си имаме работа с професионалисти, способни без колебание да убият старица. Помислих си за Наоми и спрях да треперя. Исках Максорли да удари пътника. И той наистина го удари на същото място със същия резултат. После пак удари шофьора, този път по десния пищял, след това стори същото и с пътника. Цялата кола се разтресе от гърчовете им.
— Това беше вместо поздрав — каза делово старият детектив. — Името ми е Джоузеф Максорли и много си падам по бейзбола. А вие обичате ли бейзбол, момчета? Приличате ми на запалянковци. Когато бях млад, често играехме бейзбол с юнаци като вас и страшно ми харесваше. А сега ще вземем да си разиграем едно първенство на ветераните. И тъй като аз съм единственият ветеран, поемам и двете роли — хвърлям и удрям. Ще хвърлям въпроси, разбрахте ли? А ако отговорите не ми харесат, удрям. — Той бавно плъзна длан нагоре-надолу по бухалката и гласът му стана зловещ. — И ще продължавам да удрям, докато не узная всичко, което искам да знам, като започнем с моминските имена на майките ви — истинските им момински имена. Ако чуя нещо, дето не ми прилича на истинско моминско име, удрям. — Той погледна шофьора. — Почваме с първата серия, момко. Когато моят приятел махне лентата от устата ти, искам да чуя име, презиме, фамилия. Ако харесам отговора, пак ще хвърлям. Ако се поколебаеш, значи си глупав или се каниш да лъжеш. Точно тия хора мразя най-много — глупаците и лъжците. И в двата случая удрям. А сега кимни, ако си разбрал правилата.
Шофьорът кимна. Максорли ми направи знак да махна лепенката.